Николай Дубинин
На лов за тауг-теке
Още спях, покрит с тежката кошма1, когато рано сутринта под входния брезент на палатката ми се провряха главата и ръката на малкия Абдрасурман и звънкият глас на младия джигит весело екна:
— Ей, давай чашка, ще пием кумис2! Ставай, трябва да вървим, стрелят теке! — Веднага скочих: днес ни предстоеше да отидем към скалите на лов за теке — диви планински козли. Досега не ми се беше случвало да видя тези животни, които живеят по високите планини.
Докато си оправях нещата, Абдрасурман донесе кумис. В откритата палатка струеше сияйната светлина на утрото. Излязох. Денят започваше. Заляна от ранното, студено слънце, между веригите на мощните хребети Кунгей и Заилийски Алатау лежеше долината Кебен — тя гореше сред зелената светлина на алпийските пасища — джайляу, както ги наричат киргизите. Снежните върхове на планината и езиците на ледниците розовееха. Разпенени бели ручеи по склоновете на хребета, по отсамната страна на долината, падаха вертикално надолу и ту ослепително пламваха, ту матово гаснеха. Из кръглите връхни отвори на ловните и на овчарските юрти, сред които се намираше нашата палатка, се издигаше лек дим. Прозрачното, синьо, близко планинско небе сияеше и лъхаше прохлада.
Киргизите ловци се готвеха за път. Насочвайки се към близкия табун коне, те хвърлиха шест ласа. Шест коня се изправиха на задните си крака… От табуна се откъсна сив жребец и увлече стотината струпани кобили надалеч от стана.
Няколко бели хрътки с червеникави петна седяха наоколо и внимателно следяха приготовленията на ловците. Космат скален орел, прикован към върха на двуметрова скала, надменно се обърна и със страшна, необуздана тъга в огнените си златисти очи се взря втренчено в далечните снежни върхове. В краката му лежаха недокоснати червени трупчета на мармоти. Надолу по скалите с грохот се пенеше планинският поток Кебен.
Като оставиха скимтящите кучета, понеже не им бяха нужни в лова по скалите, ловците възседнаха конете и направо през стръмнината преминаха в съседната клисура. Пътеката водеше все по-нагоре и по-нагоре. Когато шестте коня навлязоха в клокочещите потоци, разпенените кристални пръски се разсипваха и блестяха.
Киргизите, поклащайки се на седлата, яздеха напред. Облечени в памучни халати, с бели ватени малахаи3, обточени по края с черно, те носеха тънкостволи пушки на рамо и в отпуснатата си ръка държаха стегнато изплетен, тежък бич. Само бригадирът Шерше Намазалиев беше облечен в сивата си полувойнишка ловна куртка, беше без халат и бич.
Изкачвахме се на горната предскална зона на алпийските пасища. Навред наоколо се виждаха прекрасни и нежни цветя.
Погледът ми не можеше да се откъсне от ситните, изящни и фини треви, когато навлизахме в зоната на пълния цъфтеж. Тревната покривка бе по-рядка, прелестните треви се отделяха една от друга, цветовете им свободно поклащаха главички. Тук, сред планинския въздух, красотата на цветовете бе открита, лека и омайна, тя живееше с хилядите трептящи фигурки, безгрижно люлеещи се на тънките си стъбълца.
Изкачвахме се още по-високо. Тук вече скалистите сипеи като езици се врязваха в килима от цветя. Те ставаха все повече и накрая камъните побеждават. Цветя, полюшващи сини, оранжеви и бели главички, растяха между камъните. Когато се наведеш и погледнеш хоризонтално, виждаш рисунък на тънки и нежни цветове, растящи из светлите камъни.
Хиляди най-прекрасни цветя и хиляди светли камъни живееха в чудно съчетание. Очарованието от него бе безкрайно, то не пресищаше очите. Този светъл свят ни гледаше безгрижно с пленителната си, естествена хармония.
Мармотите, подобни на кафяви стълбчета, стояха изправени край дупките си. Техният пронизителен, постоянно повтарящ се писък ни посрещаше отдалеч. Когато конниците приближаваха, зверчетата ги изчакваха, а после мигом се вмъкваха в дупките си.
Но ето че конете навлязоха в сипей от сив чакъл и срутени камъни. Измъквайки се от снежните грамади, покриващи върховете на планините, каменните потоци се спускаха надолу. Тези мъртви реки, мрачно застинали, се сливаха надолу и образуваха разпенена от камъни, неподвижна и в същото време сякаш бягаща долина.
Стигнахме края на клисурата и приближихме към завършващия я циркус. Отстъпвайки встрани, червеникавите безжизнени скали обграждаха задънената клисура като исполинско ветрило. Изглеждаше, че по-нататък няма път. Намазалиев обаче насочи конете по пътечка, извиваща като змия по стръмния склон между огромните скали. Конете, потънали в пот, се катереха нагоре. И изведнъж пътечката прекъсна. Пред нас се откри плоска тераса, по която лениво течеше заблатен ручей, украсен с цветове на иглика — спокойно, тихо алпийско блато сред планинските стръмнини и урви. Наляво бе полето на вечните снегове, то лежеше, откривайки в разрез своята многометрова дебелина, увисналите му надолу езици бяха редом с нас. Отпред и надясно бяха мъртвите, сега вече близки скали. Между тях се простираше каменно плато с белеещи се пластове зърнест сняг.