— О, бикове, истински бикове! — възкликна Шерше. — Ще идем при тях! — живо каза той, очертавайки с ръка пътя по огромния радиус на циркуса.
От края на бездната изглеждаше, че надолу път няма. Тръгнахме направо, по края на фирновия сняг. Намазалиев започна да се спуска по пътя на козлите. Скоро достигнахме място, при което се налагаше да се скача. Трябваше да скочим към два метра надолу и да се задържим на много малка заснежена издатина на скалите. Шерше скочи и като балансира, се задържа, след това погледна към мен отдолу и каза:
— Моля те, послушай, не скачай, иди назад, ще ти пратим кон.
Аз се засмях. Той поклати глава и скочи по-нататък на каменистия сипей. След половин минута аз го догоних и тръгнахме внимателно надолу. Сипеят от чакъл и едри камъни, смесени с него, течеше под краката ни и ние се сляхме с него. Това беше типичен сипей — стъпиш ли в него, той започва бавно, а след това все по-бързо да тече, сякаш си стъпил в река, в която вместо вода плуват живи, течащи всички заедно камъни. Преди да слезем към езерото, тръгнахме по края на снежното поле. Тук Шерше стана още по-предпазлив.
Спуснахме се под стените на скалиста урва. Над главите ни тревожно, гръмко и ясно крещяха жълтоклюни алпийски гарги. Когато те прелитаха от камък на камък или със спирални извивки се вдигаха към върха на скалата, наблюдавайки ни, краката им ярко аленееха. Казахите наричат тези птици тай-карга, а киргизите — саръ-тумшук-чокотан. Беше странно да се гледат тези блестящи черни птици сред мъртвите камъни, където само мъхове, лишеи и бактерии образуват цветна покривка в зелено, розово, виолетово и червено върху повърхността на земята и скалните отломъци. Спуснахме се по-долу и излязохме на каменния склон. Със скачане стигнахме до края на езерото, след това тръгнахме край брега и излязохме в центъра на циркуса. Пред нас се издигаше малката, двадесетметрова група скали, на която бяхме видели двата козела. Започнахме да се катерим. Горе стъпките на Шерше станаха съвсем тихи, той сне пушката и започна да дебне. Козлите бяха изчезнали, обаче Шерше откри следите им. Те се спускаха на сто метра по-надолу, изкачваха се на другата, следващата група малки скали и изчезваха.
Денят преваляше, иззад скалите и дълбоките падини започнаха да се надигат сенки, прохлада обвиваше планините. Всичко замираше в мълчание и спокойствие от тишината на идващата вечер.
— У, дявол — каза Шерше, — ловът свърши, почини си малко и ще отидем при конете.
Седнахме на камъните. Слънцето се скланяше зад планините, започна да пада здрач.
— Сега теке тук ще дойде — продължи Шерше, — трябва да убием, трябва да нощуваме, а хляб няма, дреха няма, ще отидем в къщи. Гледай, сега теке ще дойде, тогава ще тръгнем.
В лекия здрач върху скалата срещу нас се появиха четири козела. Те стояха в профил, мощни, с шоколадов цвят, с дълги, тесни и тъмни бради, извили сърповидните си мощни рога.
— Погледни! — каза Шерше, показвайки с ръка назад, към скалата, от която преди малко се бяхме спуснали.
На срязания скалист връх рязко се очертаваха около десетина силуета. И изведнъж те станаха много повече. Десетки теке стояха и гледаха надолу, към дълбочината на циркуса, където се готвеха да се спуснат. И на всички други скали започнаха да излизат десетки теке. Като на гравюра, рисувана от невидимата ръка на велик художник, се появяваха тъмните силуети, очертавайки се на свечеряващото се небе.
Онемях от възторг. Наоколо, по целия хоризонт на огромния циркус, стояха свободните, непобедими тауг-теке. Леко склонили глави с могъщите си рога, те се оглеждаха, душеха и напрягаха слух.