— Двама чеченци, палестинец, алжирец и египтянин. После Арбен Джафари и Али Ахмети. В Македония Хашим Тачи, Сюлейман Селим и водача на АНА Имер Имери. Албания… Там ме чакат Сали Бериша, двама български дипломати, които отвлякоха жена ми… Ти имаш работа само в Косово. Как е християнското ти име, Барич?
— Моимир. Вярвам ти, Козел. Трябва да знам всичко. За Кого работиш, кои централи стоят зад гърба ти, каква е крайната цел… Доверие за доверие… Няма да безпокоим Цеца Величкович.
— Не, Моимир. Държа да й изкажа съболезнованията си.
Красива като фея, в траур две години след смъртта на мъжа си, Цеца Величкович го погледна студено, разсеяно. После, като ударена от ток, се обърна рязко и втренчи очи в него.
— Българино… — промълви тя. — Ти ли си наистина? Козела се наведе, взе ръката й, целуна я и я задържа в двете си шепи.
— Бог да прости войводата, госпожо. Царство му небесно — Козела се изправи и пусна ръката й. — Не се свени да поискаш нечия кръв за неговата. Ще имаш главата му, дори ако трябва да го търся на Луната.
Цеца Величкович сведе очи и мълча дълго.
— Мирко Милошевич уби Аркан, Козел, с благословията на баща си — Цеца се обърна към Барич и плътната охрана на бойците му. — Благодаря, тигри. Добра работа, момчета. Този българин е от малкото, на които покойният ви вожд вярваше безрезервно. Свободни сте. Бъди мой гост, Козел. Ела да си припомним злощастния Аркан.
Бяха във фоайето на „Интерконтинентал“ в Белград. Оттук се виждаше частният бутик на вдовицата на Аркан, рецепцията, кафенето, асансьорите, затвореният ресторант, Канапетата в зимната градина, от където втренчено ги наблюдаваха три чифта очи.
— Имате ли лична охрана, госпожо Величкович?
— Не, Козел… — Цеца се огледа и бързо откри какво смущава съратника на мъжа й. — Кои са ония мъже, Моимире? Приличат на араби.
Капитан Барич все още не беше разпуснал тигрите, но се готвеше да го направи, когато въпросът го натегна като пружина. Той беше с гръб, затова се взря в Козела, бръкна в джоба си и извади патроните на магнума.
— Трябват ли ти, Козел?
— Не знам още — взе патроните, каза: — Чакайте ни в бутика, госпожо — и когато останаха сами, заповяда на капитана: — Огледай се за куфари, чанти, пакети, другото е моя работа! Тигрите да запушат изходите!
Зле започна гастролът на Козела на сръбска земя. Град от куршуми заваля насред Белград. Три от тях го свалиха на пода, без да пробият бронираната титанова жилетка, двама от „тигрите“ бяха убити на място, Барич — ранен във врата, нападателите — превърнати в мляно месо. джобовете им обаче се оказаха и съкровищница, и своеобразен коран — първото писмено доказателство, че гори религиозна война и че държавните мъже са лъжци, независимо дали управляват християнския запад, или ислямското стадо.
Голяма гад е човекът, да му ебеш майката — мислеше Козела, седнал удобно в бутика на Цеца Величкович. — Какво ли го прави човек въобще, като по характер и инстинкти е кръвожаден звяр.
С половин око наблюдаваше работата на полицаите и медицинската служба, пистолетът и документите му лежаха в касата на бутика, парите — няколко хиляди долара — В джоба на Моимир, „тигъра“, а той промиваше раната си в апартамента на Цеца, втория по лукс в хотела след президентския. Когато отнесоха телата и персоналът се зае да внесе ред в хаоса на фоайето, млад, як като щангист капитан от полицията, придружен от двама сержанти, влезе в бутика.
— Добър ден, госпожо Светлана.
— Не е добър, капитане — искрено втрещена възкликна Цеца Величкович. — Какъв е този ужас, по дяволите! Мъжът ми е мъртъв, докога ще продължават убийствата?
Капитанът сви рамене и гледайки Козела, попита:
— Кой е господинът?
— Мой гост, Американец… Сърбин, роден в Америка. Заедно изгледахме кървавия ви екшън.
— Това не е наша работа… Американецът говори ли сръбски?
— Разбира. Като не е ваше дело, тогава чие е?
— Ще разберем… някой ден. Как се казваш? — въпросът беше към Козела.
Набеденият сърбин бръкна във вътрешния джоб на сакото си и остави Американския си паспорт на мраморната масичка с махагонови крака, завършващи с глави на тигри. Полицаят го разгледа и попита:
— въоръжен ли си?
— Не — каза Козела.
Сержантите провериха, не намериха оръжие.
— Видя ли престрелката?
— Да, цялата — стараейки се да не отрони някоя българска дума, отговори той. — Започнаха арабите, после другите ги ликвидираха, макар че и те оставиха жертви.