Козела прибра багажа си, напусна хотела и подкара към изхода на Охрид, без да е намерил отговор на нито един от измъчващите го въпроси. Когато застана пред кръстовището, спря, изключи радиото и запали цигара.
На север през Струга пътят водеше към Скопие, албанските терористи, а оттам — Тирана, камикадзета. на Ал Кайда, българските „мулета“ на Зеления принц и Габи. На юг през Битоля — към гръцка Флорина и спасението…
Козела изпуши три цигари, загледан в трафика, разминаващ се пред очите му, преди да потърси сребърния долар в жабката на бавареца. Ако се паднеше ези, зарязваше всичко и хукваше към благословените от бога Кариби…
Но когато погледна дланта си и срещна погледа на Джон Фицджералд Кенеди, запали колата и потегли на север — към Скопие и съдбата си.
Стотина километра го деляха от предстоящата, коя ли поред война. Не бързаше. Изпреварваха го коли двойно по-слаби от неговата и не бяха малко шофьорите, които го оглеждаха ту учудено, ту със завист. Не само не бързаше, а едва се въздържаше да не обърне и да натисне газта до дупка. В хотел „Метропол“ Хакел сигурно вече нервничеше. Беше време, когато Козела изпълняваше негови заповеди, поне докато не изпаднеше в конфликт с интересите си. Но имаше и периоди на открита ненавист, смъртоносни засади и жертви, жертви…
Сега като какви щяха да се срещнат? Веднъж Джон Хакел — или Ханс Хакелман, истинското му име — се явяваше главен инспектор на Интерпол за Югоизточна Европа и швейцарски поданик. После като американски гражданин го вербуваше за ЦРУ… И внезапно между него, внука на германския офицер от СС и евреина Морис Алкалай се пораждаше сътрудничество, забравяйки, че предците на единия бяха варили на сапун сънародниците на другия в Аушвиц, Дахау, Освиенцим и така нататък, и така нататък. Ако това не е подозрителна коалиция, какво по дяволите, беше? И достатъчна ли е общата им омраза към войнстващия ислям, за да забравят старите рани и да пренапишат историята по нов, разбираем и за двамата начин? Едва ли. Подозрителни въпроси в изобилие, отговори никакви или поне нито един задоволителен.
Козела потърси музика, натисна педала на газта, отвори шибидака и подложи лицето си на вятъра. Не му беше мил животът, или не чак дотолкова, че да трепери от страх пред лицето на неизвестността, а още по-малко милееше за продраните кожи на десетината трупа, с които трябваше да осее Македония, Косово, Албания. Това, което не можеше да си позволи, беше той — суперкилърът, полицаят, мишената, оцеляла при невъзможни ситуации, сменил ту от бога даденото му лице, ту самоличност, поданство, поведение или навици — да падне доброволно в трапа… Там, някъде пред него.
Някой беше заложил капан. Кой?
Затвори люка, запали цигара и продължи да натиска газта. Беемвето ръмжеше тихо, но могъщо, колите, които изпреварваше, се сляха в сивкава стена… Очите му следяха пътя, нервите му обаче продължаваха да изпращат тревожни сигнали на мозъка.
Евреин — Сабри, генерал от КГБ. Германец — агент ту на Интерпол, ту на ЦРУ. „Тигър“ от пара групите на Аркан… Сърбин. Каква беше историческата истина в сръбско-българската омраза. Та нали това са два братски народа. Физически, езиково, културно, съдбовно те бяха почти напълно еднакви. Може би единствено политиката всяваше взаимно недоверие, припламване на ненавист, дори избухване на кръвопролитни войни. Братя… Да, но Кайн и Авел също бяха от една майка родени…
Козела спря пред мотел „Кедър“, на трийсет километра от Скопие, и слезе от колата. Поръча кафе, сандвичи, но когато му сервираха, задържа каната. Що за птица беше Моимир Барич? Тигър… Не беше единственият. Беше ли верен на Аркан?
Лавината от въпроси го затрупа отново. Барич беше готов да му се довери, без да чака потвърждение на самоличността му от Цеца. Имаше известен резон. За разлика от Алкалай и Хакел, между тях нямаше нищо лично. Не ги преследваха стари подозрения, вражди, не деляха жена, не бяха посягали към вратовете си. Козела харесваше младия „тигър“. По нещо му приличаше на мъртвия Тодор Токев — Теди. Строен, красив, лъхащ на калкулирана арогантност — черта, присъща на мъжете, осъзнали, че са родени с кураж. Моимир гледаше вдовицата на Аркан със смесица от обожание и респект, но това можеше да означава както плътски ламтеж, така и преклонение пред паметта на покойния войвода…