Какво ли обясняваше този анализ? Нищо!
Ебал съм му майката на този скапан живот. Ако ми е писано да пукна от куршум в тила, със сигурност няма да ме обесят!
Козела първи видя Хакел. Излизаше от тъмната кола, а полковникът седеше на маса на осветената „Маркиза“ на хотел „Метропол“.
— Какъв беше договорът с Тефик бей, полковник? — беше първият въпрос, когато седна срещу него.
— Главата ти срещу достъп до Зеления принц.
— Отговорът?
— Положителен.
— Лъжеш!
— До като ти избиваше Хизбула, Хамаз и Ал Кайда по пътя на Коприната, моите хора търсеха леговището на Осама. Слуховете бяха всякакви. Алжир, Либийска Сахара, Судан, Албания, Афганистан, Македония.
— Тефик беше негов емисар за Босна, Косово, Македония и Албания — каза Козела.
— Знам. Тефик Андариман ме излъга, че е в Либия.
— Бил е в Либия. Кадафи решил да го изтъргува срещу ембаргото на Щатите. Осама има агенти и в Овалния кабинет.
— Убеден ли си?
— Аз задавам въпроси. „Билденберг“ те подведе, Хакел. Самолетите се врязаха в Близнаците, а не в Рокфелер център!!
Полковникът онемя.
— От къде имаш тази…
— Информация? — Козела го прекъсна грубо. — Севгун трябва да влезе в играта.
— Това може да реши единствено Алкалай.
Козела отново не му обърна внимание.
— Ти, Хакел. Искам сто казаци тук, паритет на „тигрите“.
— Хората на Аркан?
— Да. Имах среща и с „тигрите“, и с белградската УТБА. Поръчай водка и вечеря, до като взема душ — Козела стана, но преди да влезе в хотела, подхвърли. — И не ме разпитвай, ако обичаш… кога е първата акция?
— На разсъмване — беше отговорът. Козела спря, изсъска през рамо:
— Без водка. И излезе.
Небето започваше да посивява, луната избеля и потъна зад планините, а това, което Хакел наричаше разсъмване, стремително наближаваше. Козела отвори едно след друго очите си, погледна часовника — пет без десет — разкърши рамене, имитирайки разбуждане, слезе от колата и с разклатена походка влезе в градинката, пред която беше паркирал. До като уринираше, огледа околността.
Беше сам. Чу първите птици, някъде лаеше куче… И това беше всичко. Влезе навътре в градината, спря до дървото, което беше набелязал от вечерта, измъкна снайпера от храстите, свали калъфа, запали цигара и зачака.
Точно в пет, според уверенията на Хакел, прозорецът на първия етаж в блока срещу него трябваше да светне и египтянинът Аум Мохамад ал Аум да започне деня си. Десет минути по късно светна наистина, но тръгнаха и трамваите, макар че на улицата все още нямаше ранобудни пътници. Ал Аум, инструкторът на Ал Кайда и личен съветник на Арбен Джафари, се мярна в спалнята, после потъна из апартамента за няколко минути. Козела хвърли фаса, настъпи го, вдигна снайпера и нагласи визьора на окото си. Щеше да стреля от ръка, най-несигурната стрелба, но нито имаше време, нито място, на което да фиксира статива. Имаше едно предимство обаче. Ал Аум все пак щеше да влезе в банята и тогава — за минута и половина, до като си мие зъбите — щеше да бъде неподвижен.
Мигът дойде. Лявото ухо на египтянина застана в кръста. Козела натисна спусъка. Мозъкът плисна върху огледалото, тялото рухна тихо…
За днес това беше всичко. Но в Скопие оставаше още една цел — самият шеф на Албанската демократическа партия — Арбен Джафари.
Екзекуцията на шиптъра трябваше да протече на шестнайсети, в петък, по обяд, на излизане от джамията.
Козела имаше среща с Моимир Барич на края на „Чифут Махапасъ“ в Скопие. Трудно я намери. Беше стар, някога богат квартал на западния бряг на Вардар, но сега беше населен предимно с цигани и превърнат в гето. На самия бряг на реката, на около километър от „Чифут Махаласъ“, беше мотел „Каймак“, в който беше отседнал Моимир.
Комодор Джон Милетич, войнско звание, което всъщност означаваше полковник, паркира колата и бавно тръгна към това архитектурно бижу. Изкачи петдесетината стъпала между кичести кипариси и застана очи в очи с генерал Друз. Стиснаха ръце мълчаливо и бавно, с вид на съсредоточени в разговор бизнесмени, седнаха на маса под грамаден клонест платан. Времето се разваляше. Беше задушно, но над планините се трупаха облаци. Природата беше притихнала в очакване на порой и рязка смяна на температурите. Беше краят на есента. Горещото лято беше изпепелило всичко. Пожари лумваха всеки ден и хората жадуваха за глътка свеж въздух.
— Добро утро, Козел — тихо каза Друз.
— Едва ли Карла Дел Понте мисли така, генерале.
— Еби й майката на тази вещица! Вестниците са пълни с догадки. Нито една достоверна, разбира се. Стрелба от ръка, нали?