Козела стана рязко и направи знак на Барич да го последва.
— Не се опитвай да ме спреш, лейтенант. Килограмите ти са много.
Излязоха мълчаливо. Козела запали цигара, не поглеждаше зад гърба си. Бе сигурен — никой не го следва.
— Защо? — попита тигърът.
— Развързах си ръцете, Моимире. Македонската полиция ще ме охранява като форт Нокс. Чакай ме в хотел „Роял“ в Гостивар. Отивам за Абу Хафс. Но имам и лична работа.
Запали колата, бавно обходи мотела и подкара към града.
###
Абу Хафс, член и на мюсюлманското братство, и на Ал Кайда, беше предпазлив и подозрителен като фенек, но Осман Устинов — грандоман, мачо, синеок, с катранено черна коса до раменете, с брада „небритос“ — се изявяваше като любимец на жените. Чеченецът имаше заучена походка на пантера, вървеше с неподвижни прави рамене и крака, изхвърлени от таза ала Джон Уейн, но беше добър войник и безмилостен враг. Кавказ беше пропищял от него. Пиеше, а това го правеше по-предвидим от египтянина.
Козела прибра куфара си, остави го в багажника на колата, зареди магнума, освободи стаята и влезе в бара на „Шар“, единственият пет звезден хотел в града. Беше се постарал да изглежда добре и да вдъхва доверие, затова си придаде вид на преуспял чужденец на делова визита — или чакащ партньора си, или отдъхващ след напрегнати преговори. Барът беше шумен, наполовина пълен, но след като избра място и го огледа, не откри чеченеца.
Беше шест без петнайсет. Свечеряваше се рано. Беше започнало да ръми, застудяваше, миришеше на сняг. Осемнайсети ноември, помисли Козела по-скоро като констатация, отколкото като нещо от значение. Ни дати, ни дните от седмицата, нито дори месеците и годините значеха нещо за него. Живееше ден за ден като животно или растение, а му се искаше да нормализира поведението си, да има ясна представа какво му предстои на следващия ден.
Козела се готвеше да поръча водка на нахакана, едро гърда барманка, когато се чу оглушителен гръм и витрините на бара рухнаха… Последва истерия, крясъци, масово бягане.
На пазара, от другата страна на площада, беше избухнала бомба.
От мястото си Козела виждаше паниката като на длан, чуваше крясъците на ранените, оглеждаше се за трупове. Нямаше. Пушек и разбити сергии като че ли беше единственият резултат от бомбата. Барманката включи радио Скопие и малкото останали посетители мълчаливо се скупчиха около апарата.
Армията за освобождение на Албания пое отговорността за атентата.
Днес, осемнайсети ноември, две хиляди и първа година, аз, Албан Бериша, войн на свещената АНА предупреждавам правителството на Македония, че промените, извършени в конституцията са никому ненужна козметика, фалшив акт за пред прокълнатата Америка и европейските й съюзници. Не подаяния искаме ние, мохамедовите войни, а велика Албания, за която ще воюваме до последна капка кръв. Ако веднага не бъде преразгледана конституцията, следващите жертви ще бъдат управниците в Скопие — президент, премиер и председателя на Народното събрание. Да живее независимо Косово! Аллах е велик!…
И така нататък, и така нататък.
Козела загуби интерес към атентата. Македоно-шиптърският конфликт беше вътрешна работа и ако той се месеше в него, не беше поради идеология, ни най-малко. Главите, в които стреляше, може би бяха на хора, с които би пил водката си при други обстоятелства… Не би седнал на една маса с комуниста, който тъпите, безпаметни българи днес, в тази сляпа неделя, бяха избрали за президент. Козела чу новините от България, ядосан стана от бара, тръгна към вратата и се сблъска… със Севгун.
— Идва — каза казакът и го подмина.
Осман идваше наистина заобиколен и от курви, и от охрана. Шумен, дързък и като че ли недосегаем, той видя късно елегантния мъж, който се готвеше да стреля в него. Без да бърза, Козела измъкна магнума и го простреля в сърцето. Чеченецът рухна по гръб, изхвърлен назад от 44калибровия куршум. Охраната се вцепени.
Козела стреля още два пъти. Разстоянието му позволяваше да разчита на изненадата. Момичетата и един от гардовете хукнаха панически в различни посоки. Пред хотела останаха двама чеченци и три трупа. Козела беше взел добър аванс и не биваше да го изпуска. С насочен пистолет тръгна бавно срещу останалите живи…
Куршум писна покрай ушите му. Без да се обръща, знаеше, че стрелецът е Севгун. Не му оставаше избор. Натисна спусъка. Чеченците бяха мъртви. Тръгна към паркинга, влезе в колата, запали я и зачака. Докато извади цигарите си, Севгун седна до него.
— Карай! — заповяда казакът. Козела се подразни от интонацията му, но мълчаливо включи на скорост.
— Къде отиваме?
— Никъде… Скитаме. Появи ли се полицията, ще се върнем в хотела. Тук съм по покана на правителството.