Друз стана, Младич го последва чинно. Напуснаха бара. Мерцедесът на полицията потегли с мръсна газ и заглъхна в общия шум на площада.
— Знам къде е Жабата — каза тигърът Барич. — Вие се оправете с Ираки. Чеченецът е моя грижа.
Козела се прибра в стаята, взе душ, обръсна се и легна. Спа като заклан — идиом, който не му беше ясен — но се събуди по тъмно и със страшно главоболие. Осем вечерта? Партньорите му го чакаха вече.
Преди да влезе в бара, Козела се отби в тоалетната. В коридора си говореха двама млади мъже, но нито той им обърна внимание, нито те на него. Влезе, затвори вратата и видя Абдул Хади Ираки да уринира пред един от писоарите. Козела приближи, грабна го за врата, завъртя го рязко и го прекърши. Тялото омекна, но не му позволи да се свлече върху фаянса. Вдигна го, отвори прозореца, изхвърли го долу в храстите и скочи след него. Беше по-малко от три метра, но въпреки това краката му изтръпнаха и едва домъкна трупа до колата. Отключи багажника, набута го вътре, затръшна вратата и се върна в бара. Главата продължи да го „цепи“. Дано Севгун или Барич имаха някакви хапчета. Беше свършил пъклената си работа бързо, чисто и най-важното — тихо.
Севгун беше сам. Козела седна срещу него и попита:
— Къде е тигърът?
— На лов. Ще се обади. Наш ред е… Дивечът е тук.
— Вече не! — Козела се огледа. Все още липсата на египтянина не беше открита и паниката на АНО не беше замирисала на кръв. — Тръгвай, Султан. Дивечът е в багажника.
Изчакаха Барич на изхода на Гостивар и потеглиха към Куманово. Очакваха ги алжирецът Ал Хеким и двама чеченци — всички инструктори на Ал Кайда.
След това можеха да напуснат Македония.
Куманово. Шиптъри и цигани — това беше видимото население на този противен, прашен, но опасен град. Козела чувстваше с кожата си, че нещо се заражда, че напрежението расте и че тук разходката свършва. Поне на македонска територия. Охрид, Скопие, Тетово, Арачиново и Гостивар бяха безбурен спомен, но Куманово? Какво всъщност го дебнеше тук? Косово и Сърбия отстояха на приблизително равно разстояние, но и двете враждуващи групи — шиптъри и тигри — имаха своите бази и нощите се превръщаха в касапница. Кафенетата си личаха по надписите, но и македонските, и албанските бяха еднакво опасни. По-лошо беше, че не бяха прикритие. Тук нямаше море, езеро, река, никаква индустрия, бедна хотелска база поради липсата на чужденци, някакво земеделие, което почти не се виждаше. И прах, въпреки че ноември преваляше и неведнъж беше валял дъжд. Град, създаден безсмислено, на неподходящо място, непривлекателен от всякаква гледна точка. Но именно по тази причина избран за бойно поле. На дълга ограда на някакъв запустял стопански двор християните лепяха некролозите си, а на стените на джамията, най-високата сграда в Куманово — мюсюлманите. Град-призрак, който дори някога да беше имал свой живот, сега войната го беше принудила да го забрави. В дворовете бясно лаеха бойни кучета, тук-там мъждукаше някоя крушка, не по-силна от четирийсет вата, хора почти не се виждаха или притичваха приведени, боящи се от стотиците снайперисти на враждуващите страни. Пред единствения хотел пазеше и полицията с ямахи, и войската, накичена на бетеери в четирите ъгъла на сградата.
Сменил официалния костюм с джинси и кожено яке, Козела обходи централната част на града, надникна в празната църква и стараейки се да си придава вид на непукист, се върна в хотела. Барич беше в леговището на „тигрите“, но Севгун трябваше да го чака в бара. Нямаше го. Почти нямаше публика. Масите бяха трийсетина, само две заети, бара — пуст. Барманът скучаеше, седнал в един от ъглите.
— Празно — Козела се отпусна срещу него. — винаги ли е така?
— Искаш ли нещо? — троснато каза противното копеле. Беше нанесъл толкова гел върху оредялата си коса, че по сакото му се бяха стекли мазни лекета.
— Водка.
— Няма.
— Уиски.
— Няма.
— Какво има? — Козела се стараеше да скрие и нервното си напрежение, и желанието да пребие този мазен, противен копелдак.
— Има всичко, но за гости на хотела.
Козела преглътна и тази провокация. Извади ключа от хотелската си стая и го размаха пред носа му.
— Водка, кафе и сода, момче. И по-бързо! Мразя флегмите.
Барманът скочи и се зае да изпълнява поръчката. Беше сръчен слуга, но това не можеше да го направи симпатичен. Когато изпълни поръчката, Козела го сграби за ръката.
— Коя е любимата ти валута?
— Доларът — изненадан, преглъщащ трудно слюнката си, каза той.
Подаде му банкнота от двайсет долара.
— Имам партньор… Чужденец идвал ли е в бара? Да е търсил Джон Милетич?