— Не — беше безсилен срещу железните пръсти на прошарения чужденец.
Козела дръпна ръката си и взе водката.
— Има ли клиенти?
— Малко. Няколко чужденци, двама араби… и една възрастна швейцарка… бабичка — барманът разтриваше китката си, но остана на място. — Ако знаех, че сте гост на хотела, щях да съм по-любезен.
— Няма значение… — Козела отпи, извади телефона и се обади на Севгун. Никой не отговори, макар че линията беше свободна. Безпокойството го влетя отново. — Ще се кача до стаята — каза и бавно излезе.
Взе асансьора до четвъртия етаж, застана пред стая 411 и почука. Веднъж, два пъти. Опита вратата, отключена. Влезе с магнума в ръка, запали централното осветление и откри Севгун заклан. В съня си люто. Лицето му имаше спокойно, ако не и блажено изражение, но на стената със кръвта му беше написано „Кавказ“.
Козела излезе, прибра ключа в джоба си и извика асансьора Покойният Султан на Краснодар щеше да бъде открит не по-рано от утре на обяд.
Намери бармана така, както го беше оставил. Козела извади сто долара и го остави на плота.
— Колко чеченци гостуват в хотела, барман?
— Четирима, господине. Двама са в бара — посочи ги с поглед. Гласът му беше и тих, и нервен. — Не искам неприятности, моля ви, господине.
Козела не му обърна внимание. Извади магнума и завъртя заглушителя.
— Ако мълчиш, момче, ще бъдеш жива риба. Писнеш ли — мъртва. Изборът е твой.
Козела пъхна пистолета в джинсите, стана, тръгна към масата на кавказците и преди да им даде възможност за каквато й да било реакция, пръсна главите им и напусна хотела.
Барич си беше свършил работата, но той не. Алжирският доктор и инструкторите на Ал Кайда щяха да живеят до старини, ако друг килър не поемеше ролята на съдбата. Беше отмъстил частично за смъртта на Султана, а това беше някакво удовлетворение. Не обичаше развратния Севгун, но го уважаваше и не беше в негов стил да остави кръвта му без възмездие.
— Качвай се, Барич — каза той. — Тръгваме. До края на живота си няма да стъпя в Македония.
— На подстъпите към жена ти Габриела. Очаквай ги в Тирана, Козел!
Телефонът заглъхна.
Осма глава
— Един от законите на Мърфи гласи: „Усмихвай се, утре ще е по-зле“.
Алкалай не обърна внимание на тези думи.
— Искам подробности, Джон — заповяда сухо московският Сабри. — Имай предвид, че каквото и да кажеш, ще го научат казаците.
— Не ме плаши, Морис! Свикнал съм. Това са подробностите — намерих го заклан. Нямам никаква представа чие дело е. Най-вероятно отмъщение за бурята в Арачиново.
— Чеченците?
— Беше емоционална реакция — Козела се засрами от собствените си думи. — Стрелях по първата вероятна цел. Не подценявай Мърфи, Алкалай.
— Не го подценявам. Ни най-малко, генерале. казваш, че си се отървал от Македония, но не забравяй, че същият този Мърфи твърди: „Когато нещата се подобряват, все нещо ще се влоши!“. Най-лошият вариант за теб е бъдещата ти среща с казаците.
Козела се изсмя гърлено.
— Продължаваш да ме заплашваш, Сабри. Не си губи времето. Аз съм гърмян заек. къде според теб ще ме срещнат посраните ви разбойници?
Прищина представляваше външният облик на една война. Църкви срещу джамии, стремеж за доминиране, претенции за надмощие, изразени в надутост, помпозност, просташки архитектурен замах, който превръщаше измислената столица на автономно Косово във витрина на тоталния сблъсък на християнство и ислям.
Три четвърти от града беше осеян с еднофамилни палати, собственост на шиптърските наркобарони, охранявани от въоръжени гардове, с триметрови масивни зидове с камери по сградите и върху грамадните железни порти. Останалата част представляваше тесни улици с къщурки, строени в началото на двайсети век, панелни гета или копторите и бидон-вилите на циганите. Единствено централният площад, застроен по времето на Тито, миришеше на сталинския сивироромантичен стил — бивш партиен дом, градски съвет, поща, радиотелевизионна сграда, хотел и универсален магазин. След рухването на Югославия в добавка бяха нахвърлени временни постройки, превърнати в кафенета, барове, бутици, битпазар и сергии за Книги, вестници, Кинкалерия и стоки от шир потреба до оръжия. Край града бяха издигнати временни казарми и патрулни вишки, в центъра — кабини за умиротворителите на KFOR, носещи отличителни знаци на почти всички армии на НАТО. Кого пазеха тези елитни командоси? Подложените на геноцид сърби, откровено избиваните роми или търсените от Интерпол наркотрафиканти Хашим Тачи, Сюлейман Селим, Имер Имери, които командваха Косово като ислямски халифи?