Хакел ядеше бързо, може би нервно, но Козела се наслаждаваше на първата домашна храна от повече от осем години. Не му пукаше как ще свърши вечерта. Беше свикнал да живее с висок адреналин. Ако трябваше да мре, поне нямаше да е гладен.
— Добра софра, господин Тачи. Агнешкото се топи в устата — Козела остави приборите в чинията, облегна се и запали цигара. — Имате прекрасен дом.
Косоварите бяха свършили отдавна. Пиеха вино, някои от тях говореха с жените си.
— Благодаря. Ще останете ли в Прищина?
— Това решава Вашингтон — Хакел.
— И Джанат Гул? — Султана.
— Не — каза Козела. — Талибаните са мъртви кучета. Въпрос на време…
Хашим Тачи го прекъсна:
— Джанат Гул е наш приятел. Повече брат, господа!
От фалшивата му гостоприемност нямаше и помен.
Един час по късно се разделиха учтиво, но ледено.
— Каква изненада ни чака в хотела? — попита Хакел.
— Да не са луди да посегнат на американски офицери? — Козела запали беемвето. — Заминавам за Белград. Чакай ме в „Интерконтинентал“…
Потегли из мрачните улици, пушеше, мълчеше.
— Изненада, казваш… Ще видим.
Когато остана сам, набра телефона на Барич.
— Къде си?
— Близо… Виждам колата ти.
— Знаеш ли от къде идвам?
— Да.
— Опашка?
— В хотела не. Чакай… В бара. Или ще дойда, или ще се обадя.
Трийсетина минути по късно се обади:
— Али Хамади, иранец… „Барба италиана“. Силен, могъщ, бивш борец… Виждаш ли го?
Козела го беше видял още при влизането си в бара. Елегантен, спокоен мъж, с впечатляващо телосложение пиеше чай срещу него и съсредоточено прелистваше някакви записки.
— Да — тихо каза Козела.
— Охраната?
Мъжете седящи зад иранеца на празните маси, не можеха да не бъдат гардове.
— И нея. Четири кучета… По две на синджир.
— Колко е часът… Твоят часовник?
— Двайсет и два и дванайсет.
— В и трийсет ще вляза в заведението с компания. До като погледите са обърнати към нас, перфорирай иранеца. Заедно ще свитнем пазвантите.
Така и стана. В единайсет часа беше на път за Подгорица в Черна гора. Остави хотела замръзнал от ужаса на внезапната атака, беемвето си взривено и Хакел предупреден да щурмува границата на Сърбия.
Козела пътуваше с нов „Крайслер-Игъл“. Беше тъмно, заваля първият сняг. Той набра телефона.
— Кой беше иранецът, тигър, лека му пръст. Мразя да стрелям в анонимни мишени.
— Острието на Марко Милошевич, Козел. Шиит, враг на Осама, но път към убиеца на Аркан. Помниш ли какво обеща на вдовицата?
— Да, Барич. Не оставяй с впечатление, че страдам за някой си Али Хамади. Очакваш ли капан на границата?
— Не — уверено отговори тигърът. — От Печ на запад няма шиптъри.
Барич сгреши. Вместо на сърбите в северозападно Косово налетя на немския контингент на KFOR. От дете беше закърмен с респект и уважение към тевтоно-прусашката военна машина, беше изчел стотици книги, изгледал всички възможни филми за войните — от кръстоносните до двете световни — знаеше какво значи вермахт и нямаше нито намерение, нито желание да смята, че войните, през които трябваше да мине със сила, по нещо се различават от елитните дивизии на Третия райх.
Не му оставаше нищо освен да се прекръсти и да се довери на Американските документи.
На първия час швабите знаеха, че не е гражданин на Щатите, на втория — че е българин, на третия получиха досиетата му от Интерпол, КГБ и МВР — София, на четвъртия го предадоха на Хакел и вдигнаха бариерата на границата.
Оставиха го да гадае как се случи всичко това. Нямаше го Хакел да му даде някакви обяснения, а и не беше разговор за телефон. Този в никакъв случай.
Десета глава
„Погрешно набраните телефони никога не дават заето!“, твърдеше един от законите на Мърфи. Козела доказа това тънко наблюдение, опитвайки се да открие Алкалай, възстановявайки номера по памет. С взривеното „БМВ“ бяха изгорели и някои от много необходимите бележки. Освен че не можеше да се свърже със Сабри в Москва, не помнеше и имената на муджахидините, които трябваше да ликвидира в Подгорица. След изстрадалите, воюващи или не смогнали да прикрият пораженията си Косово, Македония и Сърбия, Черна гора изглеждаше рай, изграден тук, на земята. Само изглеждаше обаче.