— Знам кой си, генерале. Ще бъде чест да служа под командването ти.
Единадесета глава
Черна гора и Колумбия бяха единствените страни на запад от ислямския свят, където насилствената смърт нито изненадваше населението, нито се преследваше от властта. Това беше територията на Перо, но нямаше основание да се съмнява в думите му. Макар и балкански, този свят беше напълно непознат за него и един „печен гид“ беше дар от Бога.
Пиеха на бара. Той водка, Константин Дарделев, Перо Пора — бира. „Празен“ ден. Утре сутринта щеше да се появи Хакел. Щяха да имат време да се опознаят. Не да се опипват на тъмно, не да робуват на подозрения. Да се опознаят истински. „Пътят на Коприната“ беше смъртен риск, покер с открити карти.
— Вярваш ли на черногорците, колега? — попита Козела.
— Няма такъв народ, няма бошнаци, херцеговци — Дарделев говореше с абсолютна увереност — всички са сърби. Различията идват или от религията, или от политическите идеологии.
Козела беше чувал подобни съждения, но те малко го интересуваха. Историята не беше донесла нищо добро на народите, които се взираха прекалено в дебрите й. И войни, и вековни омрази криеха корените си в тази материя, която претенциозно се самообявяваше за наука.
— Рискуваш да не намериш приемлив отговор на въпроса има ли македонци?
— Знам, Козел. Завършил съм история.
— Има ли македонска нация?
— А българска? Какви сте вие — траки, славяни, прабългари? Случайно да имаш отговор? Македония започва съществуването си три века преди Христос, България — седем след рождеството му. Хиляда години делят двата феномена. Нека да оставим този факт без коментар. Навит ли си?
Козела се усмихна уморено.
— Ако вие сте потомци на Александър, албанците са в пълното си право да твърдят, че на Балканите има илири, траки, йонийци, дорийци, коринтци и всички те са елински племена, предхождали съвременните държави. Даваш ли си сметка, че ако ти отстояваш правото да си потомък на древните македонци, шиптърите се борят за велика Илирия, няма значение дали ще я нарекат велика Албания, Скипетария или другояче?
Константин Дарделев изглеждаше мрачен.
— Ебал съм му майката, Козел. Батакът е пълен. Ако всяка от балканските държави задоволи географските си претенции, територията на полуострова трябва да е десеторно по-голяма.
Козела кимна разбиращо.
— Именно затова те питам вярваш ли на тези, които се наричат черногорци?
— Не — сигурно щеше да обясни защо, ако в празния ресторант на хотел „Крал Никита“ не беше влязъл полковник Хакел.
— УТБА е предала генерал Друз на международния съд в Хага — каза той, отпускайки се на стола срещу тях. — Кощуница прекалява с демокрацията.
— Хърватите никога няма да простят на Друз касапницата във Вуковар — обади се Дарделев. — Не му мърда доживотна присъда.
— Не дрънкай глупости, младок — раздразнено изсъска Хакел. — Хърватите са най-големите зверове на балканите. Чувал ли си за Анте Павелич?
Перо Пора не даде вид на засегнат, отговори:
— Така се наричаше една от ротите в чуждестранния легион. Павелич е бог за усташите.
— Знаеш ли същите усташи какъв подарък са поднесли на генерала си на един от рождените му дни?
Дарделев не си направи труда да мисли.
— И да съм чувал, забравил съм — безгрижно каза той.
Козела се усмихна мрачно.
— Ако беше чувал, нямаше да забравиш. Кошница очи! Сръбски, разбира се! Дори виетнамците, най-жестокото племе в света, биха повърнали при подобна гледка.
Мълчаха дълго, всеки зает с мислите си. Македонецът беше получил тягостни новини от Скопие. АНА беше застреляла двама полицаи насред Скопие, комунистите на Бранко Цървенковски опитваха да дестабилизират правителството и наливаха вода в мелницата на албанците. Мисията „Червена лисица“ беше вдигнала ръце — изпълняваше формално миротворческите си задължения без гаранции за безопасността на населението. И най-накрая, но най-важното — местната преса беше открила самоличността му и беше осъден на смърт от всички наркоармии.
Хакел беше притискан непрекъснато от шефовете си в Лангли. Нито един от шиптърските бандити не беше убит и не беше далеч денят, когато щеше да му отнемат статута „тигйег ргм!еде“1
Козела се дразнеше от безсмислените си цели. Налагаше му се да стреля в непознати и не предизвикали гнева му жертви, вместо да прескочи подстъпите към жена си и да хукне към безгрижната част на света… Карибите наистина бяха безгрижна Аркадия за всеки, който се стреми към анонимност и не си брои стотинките.
Хакел го извади от мечтанието. Козела се смущаваше от моментните си слабости и никога не би ги признал гласно.