Какво ли биха помислили хората, ако им Кажеш, че убиецът е най-обикновен човек? Ще се изсмеят фалшиво, за да прикрият ужаса си! А суперкилърът? Същата стока, само че профи и по-мотивиран от останалите ловци. Ако бях станал лекар, щях да съм сърдечен хирург като доктор Кристиян Бърнард. Ако строях къщи, щях да съм архитект като Гауди или Нимермайер… Ако пишех книги, щях да съм или ангел като Шели, или демонът Франсоа Вийон… Но щях да съм на върха, с каквото и да се
занимавах…
— Бездействаме, Козел — мрачно каза полковникът. — Приличаме на шляещи се туристи.
Козела преглътна псувнята, която беше на устата му.
— Сея трупове из Сърбия, Македония, Косово, готвя се да раздавам правосъдие в Подгорица… Какво, по дяволите, очакваш? Да поразявам с ръката на Господ?
— Не би било зле — ухили се Дарделев.
— Стига! — Хакел повиши тон, но знаеше с кого има работа и побърза да изличи от лицето си моментното избухване. — водачите на АОК, АНО, АОПМБ и АНА се радват на добро здраве, вместо да гният в земята.
— Ще се върна за тях, Хакел — каза македонецът. — Те са моя грижа и мое проклятие, макар че няма да откажа помощ от Козела.
— Ще я имаш, момчето ми. Чувал ли си за капитан Младич?
— Кой е той?
— Син на генерал Радко Младич. Хашим Тачи е убил брат му в Прищина. Ще играе с нас. Очаквам го всеки момент.
— Да не дочакаш казаците на Севгун — ехидно подхвърли Хакел.
Козела се чудеше как да разсее скуката, до като дебнеше на пусия върху Зеления покрив на хотела. Трети час мръзнеше, подложен на северния карпатски вятър. Наближаваше три часа сутринта, а шибаният судански негър Сезар Омарай — човекът, който години наред беше приютявал състудента си от Чикаго Осама Бин Ладен — все още клатеше някоя проститутка из десетките бордеи на Подгорица. Корав човек не се мяркаше на мраморния площад пред хотела. Една по една лампите бяха изгаснали отдавна. Градът на еснафи и бандити спеше. Перо Пора и Моимир Барич се бяха прибрали, но трябваше да чака до сутринта, за да разбере дали са свитнали клиентите си.
Чу се мотор на кола. На площада излезе жълто такси и спря пред хотела. Козела очакваше да се появи негърът, вдигна снайпера и се взря в окуляра. Вместо Сезар Омарай от раздрънканата лада излязоха трима бели мъже. До като плащаха таксито, Козела разпозна един от казаците на Севгун — май името му беше Ондрий…
Ловците бяха тръгнали на лов за ловеца. Хакел го беше предал на Алкалай, а от Сабри сигналът беше тръгнал по веригата, за да стигне при когото трябва в Краснодар.
Ебал съм ви майката! — мислеше Козела, залепнал за покрива. — Предупреденият е въоръжен!
Негърът се появи в пет без осем минути.
В пет без пет беше мъртъв.
— За да разбереш бъдещето, трябва да познаваш миналото — каза историкът Константин Дарделев. — Има здрави дървета в зората, но има и такива, които трябва да отсечеш, за да живеят останалите.
— Мъдрец — неопределено каза Козела. — С какво заслужих тази безплатна лекция?
— Практика, господин полковник. Афганистанците избиха всички наемници на талибаните, но тях самите пощадиха. Техни кучета. Може да са бесни, но са техни.
— Не те разбирам, Коста.
— Проста схема, шефе. На местната полиция й дреме на кура дали трима казаци ще измрат в леглата си.
Козела нямаше нужда от повече приказки.
— Тръгваме. И запомни — не съм ти шеф. Ние сме партньори
— Добре, шефе. Аз съм и приятел. Не ми пука ти какъв ме чувстваш.
Старата Кримка се усмихна вътрешно.
— Иди да събудиш Барич. Ще ви чакам на третия етаж.
В шест часа и десет минути стреляха в ключалките на стаи 313, 314 и 317, в шест и единайсет — В главите на казаците, спящи дълбоко след дългото, измерително пътуване от Краснодар в Русия до Подгорица в Черна зора.
В седем часа Козела набра телефона на Алкалай. В София беше осем, в Москва — девет часът. На третия позив евреинът включи апарата.
— Добро утро, Сабри.
— Наистина ли е добро, Козел?
— Зависи за Кого, генерале. За Ондрий и казаците със сигурност не! Запали три свещи в християнска църква, евреино, и не ми пращай хамъри. Смили се над момчетата. Колкото кучета насъскаш, толкова ще очистя.
Един час по късно пътуваха за град Котор — там, където се събираха границите на Хърватска, Херцеговина и Черна гора, за да се спуснат към Адриатическо море. Не бягаха. Просто се оттегляха от бойното поле, до като полицията претупа разследването си в хотел „Крал Никита — Шератон“. След няколко дни, когато на пресата й писне да гадае кървавата им вакханалия, щяха да се върнат. Имаха още работа в Подгорица.