Жертвите на Дарделев и Барич бяха лични гардове на Сали Бериша, истинският покровител на Наумов. Но младият, образован президент, беше къде-къде по любопитна персона. „Price of Monte Negro“, или принцът на Църна гора, както галено го наричаше пресата, беше най-богатият наркобарон на Балканите. Сравнени с него, косоварите бяха най-обикновени просяци. Завършил френска литература в Сорбоната, говорещ английски и италиански, този суетен любимец на жените не се свенеше да упражнява в свободното си от държавна дейност време ролята на „Капо де тути Капи“. Нищо не беше достатъчно мръсно за този изтънчен паун — от търговията с дрога и оръжие, през проституцията до щаб от килъри, които ползваше единствено той.
Барът беше на долния етаж на мотела. За да дойде сервитьорът, трябваше да бъде повикан със звънец. Козела го натисна, поръча уиски за Наумов, водка за себе си и партньорите си, изчака да им сервират.
— Къде е Габриела?
— В София.
Най-малко това очакваше да чуе.
— Лъжеш! — лицето му беше изкривено и от недоверие, и от вътрешна паника.
— Избяга, Козел. Мина под носа на охраната, добра се до Корфу и оттам през Атина — В София. Нито знам с какви пари нито с какви документи. Боян й беше отнел всичко.
Козела извади телефона, намери в менюто някакъв номер, набра го и зачака. Когато осъществи контакт, скочи и отново излезе на терасата. Един от бившите ескадронисти му продиктува домашния телефон на Сирака, покойният баща на жена му. На третия позив чу гласа на майка й.
— Габриела, моля?
— Кой я търси? — грубо попита жената.
— Габи е омъжена.
След дълго мълчание майката попита:
— Вие ли сте?
— Да.
— Потърсете я довечера. — връзката прекъсна.
Козела още дълго остана на терасата. Наумов не лъжеше. Беше спасил мизерния си живот.
— Искам помощ, Дарделев.
— Имаш я, Козел. Каквото и да ми струва.
— Не бързай, момче. Трябваш ми в София. Няма да се обидя, ако ми откажеш. Ако приемеш, качваш се в крайслера и потегляш.
Перо Пора се усмихна кротко.
— Ще ми повериш жена си? Добре ли те разбирам? Козела кимна.
— Готов ли си?
— Да.
— Имаш ли годни документи?
— всякакви… пред жена ти ще се явя с истинския си паспорт.
— Ще изтърпиш ли един въпрос? — попита Наумов.
— Казвай!
— Защо водиш този разговор пред мен? Албански пленник ли съм, или мъртъв?
— Въпросите ти са два, Стефане. Не ме излъга. Жив си. Чуя ли, че колегата е в София, си свободен. Дотогава си пленник… Не албански, разбира се.
Козела стана.
— Събери си багажа, Коста. Барич ще остане с нашия гост, до като се върна.
Четиринадесета глава
Кой, ако не Алкалай и Хакел, пратиха по петите ми казаците? Къде е Младич? Кой му беше заложил казашкия куркапан?
Отдавна трябваше да има отговорите. Султанът на Краснодар беше близък с Аркан. Вдовицата и „тигрите“ знаеха маршрута му, но и УТБА имаше очи и уши из цяла бивша Югославия.
Кой има интерес да ме изпържи, да му ебеш майката? Цеца Величкович? Изключено. Генерал Сава Друз беше на съд в Хага, бащата на Йован — Радко Младич — под угрозата на същата участ… къде обаче изчезна капитанът? Отдавна трябваше да е потърсил връзка с мен.
Козела пиеше кафе на бара в мотела. Наумов беше окован за радиатора на парното. Барич спеше с пистолет под възглавницата в апартамента на бившия дипломат. До обяд, ако е рекъл Господ, трябваше да се обади Коста… Или Габи… Или и двамата заедно. Имаше време, до полунощ щеше да бъде спокоен, после…
Телефонът го извади от безплодните догадки. Беше Хакел.
— Няма да ти кажа къде съм, полковник! Да го духаш!
— Не ме интересува, християнино. Ако реша да те търся, планетата ще ти се стори тясна — Хакел говореше спокойно, самоуверено. — Две тройки казаци претърсват Черна гора. Трима чеченци, на служба при Севгун, са в Тирана. Имаш ли писалка?
— Да… Слушам те… Хакел, от кой извор изтича нектарът?
— Ние с теб нямаме навик да откровеничим, Козел.
Записа девет имена, запомни описанията, адресите на явките, благодари му и изключи апарата. Запали цигара, допи изстиналото кафе… Изтръпна!
Боже Господи, аз съм пълен идиот! Профи, диария…
Хакел знаеше, че един ден Козела ще се появи в Тирана, но фактът, че с такова внимание записа всичко, свързано с казаците, беше равно на самопризнание. Полковникът от ЦРУ вече знаеше, че е Черна гора. Единственият му шанс беше, че го търси в столицата… Слаба утеха, но все пак някаква.
Константин Дарделев се обади в шестнайсет часа. Беше намерил Габи.
— Не иска да те види, брат — тихо, извинително каза младият македонец. — Обещах да предам думите й. Радва се, че си жив. Горда е, че си тръгнал да я търсиш. Само че си закъснял. Моли те да се срещнеш с Боян. Ти си знаел защо.