Козела му благодари и изключи. Стоя вкаменен час, два… не следеше времето. Барич го извади от ступора, в който беше изпаднал.
— Спиш ли? — попита той.
— Дремя. Обади се Коста. Време е да освободим Наумов.
Козела изключи телефона, напи се като скот, спа дванайсет часа. Взе душ, слезе в бара, отново се нацепи и отново се хвърли в тежък, нервен сън. Събуди се грохнал от умора. Дотътри се до бара, поръча кафе и седна да събере разпилените си мисли. Наумов беше тръгнал за Албания, Барич за Белград. Беше сам.
Не беше страшно, че беше загубил Габриела. Беше загубил смисъла на живота. До като имаше цел — страшна, кървава, но цел — Като че ли по-лесно посрещаше разсъмването. Беше посял с мърша пътя от лудницата до Котор, без за секунда да изпита жал, бунт на заспалата си съвест, съмнения в смисъла на акциите. Убиваше убийци и това му изглеждаше толкова нормално, колкото и тяхното право да стрелят в него. Преследваха го всички, които имаха куража да носят оръжие. Имаше опасни врагове по цял свят и Козела за миг не ги подценяваше. Тайна между двама души не беше тайна, а много, твърде много хора знаеха с какво се занимава, къде пребивава, каква е крайната му цел. За посветения беше достатъчно да следи пресата, за да е наясно къде е в момента и къде ще се появи утре.
Ето че днес плановете рухнаха, а ловците се увеличаваха непрекъснато. По петите му бяха две от най-страшните мафии в света — казаци и косовари. Рухването беше тотално. Американците дебнеха Зеления принц в пещерите на Тора Бора и не той, те щяха да спечелят наградата за главата му. С Косоварите не можеше да се справи държавната машина на Македония, та той ли? Те бяха стотици хиляди, въоръжени по маниера на Делта форс и религиозно мотивирани да презират смъртта. Не си представяше по-недостъпна мишена от фанатика. Такъв войн презира смъртта, нещо повече, за него тя е врата от кошмарния свят на земята към съвършенството на райските селения. Казаците, уж православни християни, бяха скроени по същия начин. Врагове колкото искаш, да им ебеш майката. Козела включи телефона, обръсна се и излезе. Шляеше се без цел. Таксито го стовари в древния център на градчето. Два часа гледа сгради, без да помни нито детайли, нито маршрута, който следваше случайно и сляпо. Озова се на пристанището. Можеше ли да напусне Черна гора по море? Защо не? В Италия би бил напълно анонимен американец, а оттам бягството му от Европа да се улесни стократно. Нито имаше работа на стария континент, нито можеше да открие онова безопасно кътче, в което да посрещне чукащата на вратата му старост.
Влезе в някакво заведение, пристанището беше пълно с всякакви кръчми. Избра най-малко претенциозен пъб, но попадна в топло и красиво барче. Взе водка, бутилка минерална вода, избра маса, на която можеше да бъде едновременно с гръб към стената и лице към витрината, седна, запали цигара. Дългото шляене по улиците беше подобрило кръвообращението, главата беше престанала да го боли, нервите като че ли се отпуснаха… поне привидно. Иззвъня телефонът.
Беше Константин Дарделев.
— Хай, партнер.
— Здравей, Козел. Къде си?
— А ти?
— София — македонецът направи пауза, преди да продължи: — Отвори ми се работа… Ще се забавя няколко дни. Трябвали ти колата?
— Каква работа?
Мълча достатъчно дълго, за да прозвучи сконфузено.
— Не е за телефон. Трябва ли ти колата?
— Купих друга. За колата ли се обаждаш?
— Не само… Габи пита ще минеш ли през Тирана?
— Габи? — за Константин Дарделев е твърде фамилиарно, а за Перо Пора?
— Ти я наричаш Габи.
— Тя е моя жена.
— Не ме поставяй до стената, Козел. Бивша жена. Всичко се случва на тоя шибан свят… И все пак, какво да й кажа?
— Ако се интересува, да пита лично. Не си служа с посредници, Пор.
— Казвам се Дарделев, Козел.
— Кръщелното ми име не е Козел, Пор. Както знаеш, не обръщам внимание на дреболии. Отново мълчание.
— И все пак… Трябва да й дам някакъв отговор.
Козела се изсмя в слушалката.
— Ебавайте си майката, дечица. Крайслерът е подарък от мен. Бог да ви пази! — прекъсна разговора и изключи апарата.
Мъглата се вдигаше. Имаше чувството, че гледа стар филм, седнал на първия ред в празен салон. Македонецът беше паднал в капана на екстра изкушението Габриела. И на него му се беше случвало. Не го ли превзе с щурм любовницата и на двамата му разстреляни сина? Разбираше Перо Пора и по своему го съжаляваше. Беше харесал този млад, красив и куражлия мъж. На него, стария разбойник, се понрави, та на Габи ли би бил безразличен?