Козела поръча втора водка. Беше останал сам. Без жена си, без минало, без партньори, без кола дори. Виж, врагове колкото искаш.
Какъв го дървя в тая шибана Черна гора? Трябва ли да купя кола? По море ли да издухам? Пак въпроси без отговори, мамичката им. Сега пия, ще мисля утре!
Пиеше, но мислеше въпреки волята си. Продължи да пие, до като престана да има с какво да мисли.
Събуди се. Главата му се цепеше по шевовете. Стоя дълго под душа. Не помнеше как се е добрал до мотел „Нар“, до стаята си, до леглото. Събуди се гол — значи дори се беше съблякъл. Пистолетът беше под възглавницата, Калъфът на снайпера — закрепен с тиксо под парното, пари и документи — на мястото си.
Еба ти загадката!
Козела се облече, прибра багажа, но в бара слезе с голи ръце. Единствено пистолетът висеше под лявата му мишница. Беше рано, ресторантът щеше да отвори след два часа. Гонеше го вълчи глад. Пи два аспирина, сок от ананас и едва тогава се зае с кафето. Припомни си част от нощта. Беше се прибрал с такси, беше изпил коя ли поредна водка… Беше говорил по телефона. Помнеше, че след разговора с Дарделев го изключи, но кога го е включил отново и защо?
— Ебал съм му майката! — на глас, като лудите, каза той. — Ще мисля утре — огледа се, никой нямаше в полумрачния бар, никой не беше го чул.
Утре? И днес ли ще се напиеш като скот, Козел? Та ти и без това си скот, приятел!
Заваля сняг. Щеше да натрупа… Отсреща, на другия бряг на реката, горе, на отрязания като с нож връх, резиденцията на Джуканович беше започнала да побелява. Стана му студено и отново се върна в бара. Сега наистина беше сам с барманката, която решаваше кръстословица и не му обръщаше внимание. Изкуши се да пие една водка, все пак нали клин-клин избива, но се въздържа, взе второ кафе и до като се връщаше към масата, телефона го стресна. Мигновеното му трепване го вбеси и той кресна на Хакел.
— Какво искаш, ченге?
— Спокойно, Козел. Бъркаш адреса. Нито аз, нито Алкалай сме в траур за оня бисексуален убиец от Краснодар.
— Кой тогава, Хакел? Да не си въобразяваш, че телефонът е в указателя?
— Не знам… Белград?
— Абсурд!
— Не бързай. Капитан Младич е убит.
— Как?
— Заклан… кавказки почерк.
— Чеченци?
— Краснодар е в подножието на Кавказ.
— Младич е утбаш, Хакел. По-вероятно албанска кама го е настигнала.
Не е невъзможно, но не е лесно — помисли Козела. — Сръбските полицаи не са за подценяване.
— Къде?
— В Белград, хотел „Интерконтинентал“. Пред бутика на Цеца Величкович.
— Той беше първо сърбин, после полицай, Хакел. Патриот, повече шовинист. Всички сърби бяха фенове на Аркан.
— Бутикът затворен. Величкович отсъства, никой нищо не е видял.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисли. След един час ще се срещна с Алкалай в „Шератон“. Ще се обадим заедно.
— Ти си в София?
— А къде, по дяволите, трябва да бъда? Козела почувства ускорението на пулса си.
— Ще чакам, Хакел. Евентуално ще поискам… помощ… от теб.
— Под огън ли си?
— Не… не още. Ще чакам да се обадиш.
Козела излезе от мотела, взе рейса и слезе в града. Два часа по късно беше отново в „Нар“, но в ресторанта, седнал така, че да вижда току що купеното черно „БМВ 7М“.
Аз съм влюбен в тази марка, да се еба в традиционалиста. Ако някой ме дебне, ще ме открие по бавареца.
Привърши обяда и отново се върна в бара. Хакел не се обаждаше трети час… Не бързаше вече. Колата му създаваше чувство за маневреност и бързина, а какво друго би му трябвало при бягство. Никой не го гонеше, а това значеше, че може да изпие първата си водка. Каквото й да предприемеше, щеше да бъде утре…
Утре! Стига си отлагал за „утре“ страхлив, ленив идиот!
И на следващия ден Хакел не се обади. Козела пиеше кафе в бара и гледаше по телевизията траурния концерт в памет на Джордж Харисън, когато телефонът иззвъня. Хакел?
На екрана се изписа Дарделев. Но беше Габриела.
— Иване! — плачеше, всъщност ревеше. — Не затваряй! Моля те, Иване, моля те, моля те, моля те…
— Слушам, Габи. Глътни си сълзите! Случило ли се е нещо?
— Не, не още… — продължаваше да скимти, давеше се, имаше нещо неистово в гласа й. — Боян… Ако остане жив, аз съм мъртва. Отрязах му ташаците… С кухненски нож. Убий го, моля те, на колене те моля!
Поиска му се да каже: „Прати Перо Пора на лов!“. Щеше да бъде подло отмъщение. Не отговаряше нито на възрастта му, нито на дългия му, объркан и кървав път.
— Успокой се, Габи.
— Моля те…
— Габи!
— Ще ме заболи като…
— Млък! — изкрещя Козела. — Забрави за Боян Мирчев! Не ме търси! Никога!
Изключи телефона и изтръпна. Това, което беше казал, можеше да има само един единствен смисъл: „Аз ще се погрижа за Боян, любов моя!“.