Петнадесета глава
Защо Наумов не пророни дума за скопяването на Боян Мирчев!? Това по цял свят се третира като сексуално насилие и подлежи на затвор. В ислямския свят — на смърт.
Преди да замине, Наумов му предложи да му сътрудничи в Тирана, но Габи не беше там и Козела нямаше работа в Албания. В списъка фигурираха трима араби за от стрелване, но нямаше нищо против да ги остави живи. Нито ги познаваше, нито имаше причина да ги избие, било лична, още по-малко религиозна. Козела често споменаваше името божие, но беше атеист.
„Пътят на Коприната“ имаше две посоки — изток запад и обратно. По неговата дестинация имаше единствено кръв и безсмислени жертви. Зад гърба му — петдесет милиона долара, които нямаше шанс да спечели. Зеленият принц ставаше все по-недосегаем. Наричаха го „зелен“, защото, до като се криеше в пустинята на либийско-суданската граница, увиваше на главата си зелена чалма. В Афганистан, подчинявайки се на местните традиции, чалмата беше бяла, но той си оставаше принц, дори и различно оцветен.
Шейх Осама Бин Ладен беше роден в люлката на исляма, беше роднина на саудитската династия и упълномощен с техните капитали анонимно да владее и разширява великата религиозна държава на пророка Мохамед от Филипините до Босна. Зад него стояха всички ислямски радикали, срещу него — целият останал свят. Искаха го жив или мъртъв срещу награда от петдесет милиона долара. Не беше необходимо да имаш практиката на Козела, за да си дадеш сметка каква тълпа от убийци са хукнали на лов за Принца — в посока, противоположна на тази, по която вървеше той. Мотивираният ловец на глави обаче имаше малко шансове срещу охраната от живи торпили, които презираха живота, камо ли прокълнатото от Аллаха предателство за пари. По всички останали точки на земното кълбо, освен във фанатичния свят на рязаните, Принцът отдавна щеше да е зад решетките или балсамиран труп. Американците твърдяха, че обкръжават леговището му в пещерите на Тора Бора и подготвят залавянето му „dead or alive“. Солистите, хукнали за главата му, щяха да останат с кур в устата. Козела беше твърде горделив и достатъчно „профи“, за да си позволи да бъде един от тях. На път за Габриела той можеше да имитира път към Осама, отстранявайки висшите офицери, реалните подстъпи към главнокомандващия, но само толкова. Осама беше мечтата на глупака. Друга работа би било, ако в Афганистан се възцари мир и Зеленият принц не се окаже нито между пленниците, нито между жертвите. Тогава би се замислил. Габриела, последната илюзия на така наречения смисъл в живота, този балон се спука, така че остави в устата му метален вкус… и срам. Козела предпочиташе да не се гмурка в дълбините на самоанализа, той все още се движеше и рутинерски, и по инерция.
Изпил водката си в Черна гора, той пътуваше на юг по панорамния път над Адриатика, слушаше Бийтълс, пушеше цигара от цигара и се стараеше да не си задава въпроса защо избра именно тази посока. Имаше и друг път, по-къс, но той минаваше през Подгорица и увеличаваше опасността да налети на два от казашките отбора…
Третият го чакаше в Тирана.
Албания беше тюрлюгювеч от албанско средновековие, ислям и истеричен сталински комунизъм. Господ, Аллах, без значение кой, беше й дал море с прекрасни плажове, но осеяни с бункери и амбразури, по протежение на целия бряг от Черна гора до Гърция. Планински вериги, осеяни с действащи и запустели казарми, села от кирпич със зидани, червени джамии, стърчащи поне два пъти над най-високите постройки. Пътища макадан и впрягове от биволи до магарета. Тук там се мяркаха замъци, градени или от пашите през османското владичество, или от наркобароните днес. Между каруците се провираха мощни лимузини, предимно ланчии, ферари, мазерати, ламбургини. Италия беше отсреща, през морето, но влиянието й се чувстваше само в бандитския лукс. Сталинско-маоиският болшевизъм беше рухнал преди единайсет години, но паметниците на Енвер Ходжа стояха непокътнати във всички села и паланки, през които минаваше. Пред очите му се стелеше потискаща мизерия, комбинирана с райската красота на природата. Ниви, тук-там изпосталели стада, никаква индустрия, дори електричество нямаше, въпреки че от планините извираха десетки реки, за да се влеят в морето и грохотни, и пълноводни. Дори сводестите каменни мостове, по които минаваше, бяха строени по времето на Османската империя. Двеста и петдесет километра го деляха от границата до Тирана — разстояние, което с беемвето би взел за около два часа. По албанските пътища влезе в столицата за шест.