Козела се почувства възбуден като комарджия.
Искаш ли наградата, алчно, смахнато копеле!, помисли той, докато се настаняваше на масата в хотел „Албания“.
Шестнадесета глава
„Човекът или е рицар, или подлец. Не съществуваше междинно животно Няма подъл рицар, нито благороден подлец.“ — Козела ценеше високо собствената си персона. Беше убиец, да, но нито един от тези, които беше пратил в отвъдното, не заслужаваше да живее. По някакъв свой, разбира се незаконен начин, той чистеше света от човешки боклук. Никой не беше го упълномощил да го върши, но нямаше намерение да иска разрешение или благословия, включително и от Бога. Беше млад мъж, когато Нобеловия комитет присъди годишната си награда за мир на двама терористи — египетския и израелския президенти. Монахем Бегин беше взривил хотел „Давид“ в Ерусалим и избил десетки емисари от Британската армия, Ануар Садат, дясната ръка на Гамар Абдел Насър и шеф на наказателните батальони на Египет, стотици англичани и французи в Саудитската Криза от 1953 година. Но и той, и Бегин станаха лауреати на Нобелови награди за мир, а не американеца Джими Картър, който в качеството си на най-могъщия мъж на света ги принуди да сложат подписите си в Кейп Дейвидското мирно споразумение. Ако Зеленият принц вместо да взривява Световния търговски център беше заклал лидера на талибаните Молла Мохамад Омар, не президентът Буш, а той щеше да бъде олицетворение на въоръженото „Добро“, нобелов лауреат и носител на рицарството, а не на терориста-подлец, унищожаващ от засада. Осама не беше чистач, беше убиец. Чистач щеше да бъде този, който се добере до него. Козела беше на път…
Обади се на ескадронистите в София. Намери адреса на Наумов, но налетя на новия български посланик в Тирана.
— Търся господин Наумов? — каза Козела.
— И аз го търся — беше отговорът. — И ще го намеря, ей богу — посланикът говореше заплашително, остро, по всяка вероятност щеше да затръшне слушалката.
— Не затваряйте, ваше превъзходителство. Едва ли го търсим по различни поводи. След пауза Козела чу:
— Имате ли пълномощия?
— Моля, разберете ме добре. Не мога да говоря по телефона, не мога да дойда в легацията. Службата не ми го позволява. Предлагам да се срещнем частно в хотел „Тирана“. Истинската ми работа е с лицето Боян… Достатъчно ли е?
За посланикът вече беше ясно, че говори с офицер от ВКР — военното контраразузнаване.
— Да — каза негово превъзходителство. — Къде и кога?
— Щом оставяте инициативата на мен — 14 часа, хотел „Тирана“. Сам!
— Ще ме познаете ли?
— Разбира се — уверено отговори Козела, макар че нямаше никаква представа как изглежда посолът.
— Ще бъда точен — разговорът завърши.
Балканите бяха много различни в национален, религиозен, нравствен, дори в типологически смисъл. Набито око можеше без усилие да различи грък от румънец, сърбин от българин, албанец от македонец, турчин от хърват и т.н. Разликите бяха разнообразни и много, но приликите, макар и малко — твърде съществени. Ако нещо правеше Балканите единен геополитически свят, това беше жестокост, завист и подкупност. Имаше исторически обяснения, друг въпрос беше дали са убедителни. Жестокостта се обясняваше с непрекъснатите войни, които преследваха полуострова в многовековната му съдба, завистта като типичен вододел между богатия север и бедния юг. За подкупността, обаче, нямаше историческо оправдание. На Балканите корупцията разяждаше богати и бедни, неграмотни и интелигентни, християни и ислямисти.
Без да прониква във философията на явлението, Козела напипваше параметрите му по интуиция и го експлоатираше безмилостно. Жестокост придоби с времето, през завистта премина болезнено, но на корупция никой не беше го учил, освен може би региона, обаче плуваше в нея уверено и по свой начин несъзнателно. Даването и приемането на подкуп беше негова природа, без да му създава дискомфорт и предизвиква чувство за вина.
За да бъде убедителен, Козела трябваше да познае посланика Това значеше, че трябва да купи някой, който да свърши неговата работа, да активизира завистта на този, който ще експлоатира, и да заложи своята придобита жестокост, за да не позволи подкуп срещу собствената си глава.
В 12 часа Козела влезе в бара на хотел „Тирана“. Твърдеше се, че мюсюлманите не пият алкохол, но нито българските турци, нито албанците спазваха корана. Барът беше пълен. Козела си намери стол, попита бармана дали говори английски, не получи отговор, но след няколко минути срещу него застана Флора. Когато установиха, че езиковата бариера не ги препъва, Козела попита: