Козела слезе в бара. Всеки ден се събуждаше с мисълта, че няма да пие повече и всяка сутрин се повтаряше една и съща процедура — душ, бръснене, обличане набързо, купуване на пресата и засядане в някоя кръчма.
Във фоайето на хотела продаваха няколко вестника на английски, но вече цяла седмица четеше парижкото издание на „Интернешънъл Херълд Трибюн“. И само новините, свързани с войната в Афганистан. Не беше изпил първата водка, когато се увери, че Осама не е заловен. Друго не го интересуваше. Беше рано, бара празен, но пред вратата на „Тирана“, който виждаше през прозорците, се тълпеше народ, което можеше да значи, че Сейф Ал Ислам е в хотела, или че всеки момент ще пристигне. Точно в десет часа Джанат Гул излезе пред входа да посрещне втория човек на Либийската Арабска Народна Джамахирия. В хотел „Тирана“ беше Флора. Трябваше да прекоси площада, за да я види. Искаше, но не биваше. Беше опасно за нея… него кучета го яли.
Козела чувстваше надигане на вътрешен гняв, но знаеше, че тази отрова ще го доведе до ярост… Отрова? Дали зловещото оръжие на Медичи и Борджии не беше единствената му възможност? Поръча втора водка и включи телефона. Не чакаше позив от никого, но и не знаеше какво да предприеме. Нямаше работа в шибаната Албания, но къде, по дяволите, да се дене? Старостта чукаше на вратата, за бъдещето беше смешно да мисли, но поне за покой, защо не… Сам? Някой ден щяха да открият мършата му по смрадта и мухите.
След третата водка, Козела отиде в тоалетната и откри един дезинфектант, който от много години беше забранен по цял свят. Сублимат! Албания не беше дори „трети свят“. Кой знае, ако се разтърсеше, може би щеше да открие и ДДТ?
Беше мислил да ползва отрова, но нито имаше идея каква, още по-малко как да си я достави. Съдбата си е ебала майката. Господ и на присмех помага! Това ли беше скрития цинизъм на природата, за който говореше Мърфи.
Осемнайсета глава
Когато се върна на масата завари бележка, пъхната под чашата. На полуграмотен английски прочете „Босът/шефът, знае кой си. Мисли, че играя в твоя/крю отбор. Ще ме убие/ебе. Иска да дойдеш в бара. Еби се/довери се на Исламболи. Те се Диск еасп о!пег/ мразят. Пази се. Ела. Ф. Тел 0ввв 1094. Р!ег /р!еазе/, моля. Ф.“
Макар и труден за разгадаване, текста беше достатъчно красноречив. Козела включи апарата, но преди да набере номера някой успя да се „вдене“. Менюто изписа „Пор“, но знаеше, че го търси Габриела.
— Иване?
— Да.
— Жив ли е Боян?
— Не.
— Пресата мълчи… Защо?
— Не очаквай биографии. Ни негова, ни моя.
— За Наумов пишат. Защо?
— Избирателно… той беше национален проблем.
— Ти не работиш за държавата. Нали?
— Работил съм. Дълги години.
— Не ме лъжи, моля те.
Козела се развесели.
— Точно ти ли го казваш? „Майната ти“ — помисли. — „Защо ли те слушам?“
— Аз не лъжа, Иване. Запомни го!
— Не се налага, Габи. По-здравословно е да забравя каквото мога.
Габи не намери бърз отговор. Сигурен беше, че го търси.
— Ти си обиден, Иване.
— На петдесет години? Нямам време за емоции. Ако искаш благословия, имаш я. Но ако искаш съвет, кажи?
— Да чуем, моля? — нахално, но преиграно. Козела отдавна се беше научил да разчита интонации.