— Внимавай с Коста Дарделев. Харесвам това момче. Готин, куражлия, но ще стане страшен, ако разбере, че го мамиш.
— Защо мислиш, че живея с него?
— Не мисля, Габи. Знам. Пази се.
— От теб?
— Аз изчезнах, мъртъв. Пази се и една молба, последна. Иди на гроба на баща си. Занеси цветя, моля те. Сирака е единствения мъртвец пред когото съм виновен.
— Не затваряй — изкрещя Габи.
— Налага се… казвай бързо. Не разполагам с време.
— Наистина ли ми подаряваш крайслера?
— Подарявам ви го. Има известна разлика.
— Защо, Иване?
— Нямам време, Габи. Ако не ви трябва зарежете го. Правете каквото искате.
— Ще се върнеш ли?
— Не.
Габи отново се опита да мълчи многозначително.
— Затваряй, момиче.
— Не, моля те. Коста иска да те чуе.
— Козел?
— Слушам.
— Ако имаш нужда от мен.
— Нямам, приятелю. Забрави Козела.
— Ще запазя телефона и няма да забравя Козела. Никога. Повикаш ли ме ще дойда. Запомни го.
— Запомних го. Сбогом.
— Козел?
— Да.
— Довиждане. — Пора изключи апарата.
„Чао, България — запазил настроението си помисли той. — Ебал съм ти майката и сбогом… Този път завинаги!“ Това беше най-умното решение, което можеше да вземе, но забравяше старата криминална максима „Убиецът винаги се завръща на местопрестъплението!“
Козела лисна водката в гърлото си, поръча втора и отиде на рецепцията.
— Търся г-н Хауки Исламболи?
— Кой сте вие? — попита чиновникът.
— Не знаете ли? Аз съм гост на хотела.
— Нищо не ми гарантира, че паспорта ви е истински.
— Обадете се на полицията.
Шефът на рецепцията поклати глава уморено.
— Без полиция. Какво искате?
— Среща с господин Исламболи.
— Той е много зает.
Козела го прекъсна.
— Търси го американец. Командос. Ще чакам в бара.
Заведението започна да се пълни с охрана, но Исламболи не се появяваше. Нямаше съмнение, че ще дойде. Или щеше да е мъртъв, или някой от гардовете да му задава въпроси. Мина тягостен половин час преди египтянина да влезе в бара. В представата за красив и богат арабин влизаше всичко, което излъчваше този бандит. Висок, строен, облечен изключително скъпо, с мустаци ала Омар Шариф и с любезното самочувствие на мъж добил образованието си точно там, където трябва. Без да губи време седна срещу него.
— Искал сте да ме видите? — кадифен, любезен глас, ласкави очи, спокойствие на хищник без естествен враг. Перфектен английски, научен на място.
— Да. Благодаря ви, че ми отделихте време.
Исламболи изтри любезността от лицето си.
— Вие не сте американец?
Козела знаеше, че има работа с „печен пич“ и че лъжите няма да му вършат работа.
— Българин. В хотела се регистрирах с фалшив американски паспорт.
— Военен?
— Да. Полковник от военното контраразузнаване.
— Легално ли сте в Тирана?
— Не.
Исламболи се усмихна язвително.
— Защо ми се доверявате? Не ме познавате нали?
— И да и не. Доверявам се по принуда.
Арабинът го гледаше изпитателно.
— Въоръжен ли сте?
— Да.
— Извадете оръжието и внимателно го поставете на масата.
С два пръста, без да посяга към спусъка, Козела изпълни заповедта. Няколко секунди се гледаха изпитателно в очите, после египтянинът каза:
— Приберете магнума. Какво знаете за мен?
Козела се прекръсти мислено.
— Всичко необходимо. Богато семейство от Александрия. Баща хирург, брат офицер и двамата членове на „Мюсюлманско братство“. Вие сте юрист завършил в Йеил.
— Брат ми?
— Загинал в атентата срещу Ануар Садат. Исламболи възвърна мекото си изражение.
— Добра работа вършат вашите служби. Какво искате всъщност?
— Помощ, господин Исламболи. — Козела извади паспортите си и ги остави на масата. — Ако бях регистриран с българския паспорт, вместо вас тук щеше да бъде Джанат Гул.
По лицето на арабина не се четеше нищо. Нито изненадата, която очакваше, още по-малко някакви чувства. Прегледа внимателно паспортите и му ги върна.
— Ще стигнем до Гул, господин Милетиев. Къде е произведен Американския паспорт? Добра фалшификация.
— В ателиетата на КГБ. Исламболи се усмихна весело.
— Можех и сам да се досетя… В последните няколко дни в Тирана загинаха двама ваши сънародници. Чухте ли?
— Да.
— Кой е свършил мократа работа? Вие?
Козела кимна.
— Изпълних присъди. Служебно задължение.
— Знаете ли кой ви търси?
— Сали Бериша.
— Анонимен килър.
— Сигурен ли сте?
— Не. Джанат Гул може да го насъска.
— Защо не го е направил?
— Той е талибан. Не му пука кой избива християни в Тирана.