Стига изтезания, идиот с идиот, днес, на петдесетия си рожден ден, ще се напиеш като скот…
Беше гладен, но не му се ядеше. Изпи първата водка почти на екс, плати, излезе от хотела, тръгна към колата, но по булеварда се зададе празно такси и промени намеренията му.
— Шератон — глухо каза Козела, запали цигара и затвори очи.
Водката беше отпуснала нервите му и го беше затоплила вътрешно. Как ли щеше да му подейства втората във вълчия капан, към който се беше запътил доброволно?
На бара в „Шератон“ пиеха две лъскави курви от хотелския контингент, двама руснака, двама сърби и един арабин — къдрав като пудел и елегантен като негър, завършил колеж. Козела седна и повика бармана с щракане на пръсти. Нахален млад келеш с вид на преуспяващо жиголо с неохота прекъсна разговора си с проститутките и бавно, като ленив тигър, се приближи до него.
— Гост ли сте на хотела?
— Не — каза Козела.
— Барът е вътрешен. Обслужваме само клиенти.
Старият бандит се изправи тромаво, но в следващия миг изпъна ръка, пъхна я под папионката на бармана и го издърпа към плота.
— И курвите ли са гости на хотела? — изсъска той и без да изчака отговор, добави глухо, но достатъчно убедително: — Сто грама „Смирноф“, лед и минерална вода. И не ме дразни, момче! Не е в твой интерес!
Барманът оправи ризата си, намести папионката, огледа се за ефекта сред посетителите — ефект нямаше — и позагубил от наперения си вид, отиде да изпълни поръчката на прошарения си клиент, бивш блондин, облечен по-скъпо от държавник.
Когато сервира питието, бързо и внимателно, но тихо, все пак промълви:
— Имайте пред вид, че нарушавам вътрешния правилник.
— Аз съм правилникът — разсеяно каза Козела и го забрави.
Току що беше поръчал четвъртата си водка и чакаше проститутката, седнала до него, да пусне „пипалата“ си, когато Морис Алкалай се отпусна от другата му страна. Мълчаха дълго, курвата се беше оттеглила — и недоволно, и шумно — Когато Козела попита:
— В хотела ли сте отседнал?
— Да — беше отговорът.
— Не като турист, нали?
— Не.
Алкалай поиска уиски, дочака го, вдигна чашата пред очите си и попита Кротко:
— Къде бяхте, Козел?
— Дълбоко потапяне — беше недружелюбното му обяснение. — Търсите ли ме?
— Не — Алкалай запали къса дебела пура. — Не вие сте причината да съм тук, но нямам нищо против да ви видя. Наздраве!
Козела кимна и вдигна чашата си.
— Тайна мисия?
— За вас не, Козел. Утре имам среща с полковник Хакел.
Козела се изсмя кисело.
— Тук?
— Да. Ще се радва да ви види, приятелю. Козела изтри фалшивото веселие от физиономията си.
— Ще видим, господин Алкалай. Щом ме наричате приятел, може би ще приемете поканата ми за вечеря. Днес станах на петдесет години.
Ред беше на „великия Сабри“ да се усмихне.
— Честито, Козел… или както се наричате сега. Приемам с удоволствие. И без това имаме какво да си говорим.
— Момче! — провикна се ченгето-бандит към бармана. — Цялата сметка! — после се обърна към евреина: — Имам много самоличности, Морис, но ползвам името Боян Андреев. Да вървим. Прекарах две години в пълно мълчание.
Не само беше мълчал, но и за първи път от двайсет и шест месеца вкусваше човешка храна. Ядоха бавно, мълчаливо. Алкалай рутинерски. Козела и със стръв, и с наслада. Когато привършиха вечерята и запалиха цигари, Козела остави недопитата си чаша вино, отново поръча водка и се отпусна удобно в стола.
— Какво става в Краснодар, Морис?
— Монархия. Самодържецът е същият.
— Севгун? Алкалай кимна.
— Опита да ме убие. Чувал ли си?
— Разбира се — Сабри се усмихна. — Ти ликвидира Светеца. Дълго време не можа да ти го прости.
— Което значи?
— Не знам подробности, Козел. Откакто изчезна, не е споменавал името ти. Има нов красавец… май чеченец. Красив и развратен като паун.
Козела се усмихна или по-скоро лицето му се разтегна в гримаса, наподобяваща веселие.
— Ще ми дадеш ли телефона му.
Алкалай извади спейсфона си, набра номера и обърна към него екранчето на апарата. Козела вкара номера в паметта на джиесема си.
— Какво стана с Юлаев — Гарсона и останалите кримки от КГБ?
— Путин ги изхвърли от играта. Живеят анонимно, но не се лишават от нищо. Болшевишката аристокрация е много богата класа.
Този път Козела се развесели искрено.
— Ти не си ли един от тях?
— И така може да се каже, но аз преди всичко съм евреин.
— Япончик?
— В затвора на Ню Йорк.