Гледах го аз сега, че гледах и нивата. Останала е тя от баща и деда. А той ще я изтърве — Балчо! Прахосник ли беше тоя баща, пияница или що? Той работеше ден и нощ — от понеделник до съботата, — а и в неделята не се запираше: гласи си работата за следната седмица, ходи на воденица, на тепавица или с дърва в града…
Чу се конски тропот и по пътя из корията се показа бай Васил — лихварят.
— Помози бог, Балчо — поздрави той. — Работиш ли, работиш ли?
— Дал бог добро. Ора, какво ще му е.
— Ори, ори, гледай да му събереш двата края: хубава е нивата, не чини да я изтървеш — каза и отмина.
— На добър час — секнато го отпрати Балчо и затърка с попукана длан челото си.
— Тегли бре! — викна после той на Наня.
Но то стоеше слисано, с проточена шия надясно: един подплашен заек забавно прескачаше през близкия трънак. Балчо пристъпи, зашлеви детето по врата и то се прескунди. Кръв из носа и зъбите зацапа хубавите детски устица. Аз гледах, безправен да наближа. Бащата мълком обърса одрасканото лице иа детето си и го потегли пак — да стане. Но то се преви, запротиви се.
— Остави го да поседи, байо — осмелих се аз. — Малко е детето, по му е мястото в училище.
Балчо ме изгледа отегчен.
— Не се може, ваша милост — каза, — нямам поводник, а добичетата ни са още млади, тряба да се водят… — и сбута пак детето.
— Недей ме, тате, молим ти се! — заохка то и се преви надве.
— Остави го за малко! — пришепнах пак аз.
Балчо се отдръпна, потри челото си и зачисти оралото. След малко Наню сам стана, отърси отърканото си потурче, па баща и син заораха пак…
Е, не се може, не се може: няма поводник, а хубава е нивата, не чини да се изтърве!