Единствено челистът бе мъж, но Чарлс Родуей не я интересуваше особено в сантиментално отношение. Мъжете в колежа — музиканти, отдадени на изкуството си, жестоко амбициозни и слепи за всичко останало извън избрания инструмент и свързания с него репертоар, също никога не я бяха привличали. Когато някое от момичетата в групата започнеше да излиза редовно с друг студент, то просто изчезваше от обществото, също както приятелите футболисти на Едуард. Сякаш постъпваше в манастир. Тъй като й изглеждаше невъзможно да излиза с момче и едновременно с това да поддържа отношения със старите си приятелки, Флорънс предпочиташе да се движи с групата от общежитието. Харесваха й шегите, интимността, добронамереността, начинът, по който момичетата празнуваха рождените си дни, и как мило се суетяха с чайници, одеяла и плодове, ако някоя се разболееше от грип. Студентските й години бяха нейната свобода.
Лондонските периметри на Едуард и Флорънс едва ли се застъпваха. Тя знаеше много малко за пъбовете във Фицровия и Сохо и въпреки че винаги бе искала, никога не беше посещавала читалнята на Британския музей. Той не знаеше нищо за Уигмор Хол или за чайните салони в нейния квартал и нито веднъж не бе ходил на пикник в Хайд Парк, нито се бе возил на лодка в Серпантината. И двамата се развълнуваха, когато установиха, че са били по едно и също време на Трафалгар Скуеър през 1959 година, заедно с двайсетте хиляди души, борещи се за забраната на атомната бомба.
Срещнаха се чак след края на следването си в Лондон, когато вече вятърът ги бе отвял обратно към съответните им домове и към тишината на детството им, за да прекарат една-две горещи и скучни седмици в очакване на изпитните си резултати. След време това, което щеше да ги озадачава най-много, бе колко лесно срещата им можеше изобщо да не се е състояла. За Едуард точно този ден можеше да е изминал както повечето други — в убежището му в тясната градина, на покритата с мъх скамейка в сянката на огромния бряст, в четене далеч от погледа на майка му. На петдесет ярда от него лицето й — бледо и неясно като акварелите й, щеше да стои неотлъчно на прозореца на кухнята или дневната в продължение на двайсет минути с вторачени в него очи. Той се опитваше да не й обръща внимание, но чувстваше погледа й, който сякаш го докосваше по гърба или по рамото. После я чуваше на пианото на горния етаж да се запъва на някоя от пиесите от „Тетрадката на Ана Магдалена“9 — единствената класическа музика, която той познаваше по онова време. Половин час по-късно можеше да е пак на прозореца, отново загледана в него. Не го заговаряше, ако го видеше с книга в ръка. Преди години, когато Едуард бе още ученик, баща му й бе наредил никога да не прекъсва заниманията на сина си.
Онова лято след държавните изпити интересът му бе насочен към фанатичните средновековни култове и техните диви, психотични водачи, които редовно се провъзгласявали за месии. Четеше за втори път през годината книгата на Норман Кон „Преследването на хилядолетието“. Водени от идеите за Апокалипсиса в Откровението на свети Йоана и в Книга на пророк Даниил, убедени, че папата е антихрист, че краят на света наближава и само непорочните ще се спасят, тълпи от хиляди фанатици кръстосвали германските провинции, обикаляли от град на град, избивали всички евреи, на които попаднели, както и свещениците, а понякога и богаташите. После властите жестоко потушавали движението, но след няколко години някъде другаде изниквала нова секта. От висотата на монотонния си и безопасен живот Едуард се ужасяваше и същевременно не можеше да се откъсне от четивото за тези повтарящи се изблици на безумие и бе благодарен, че живее във време, когато религията, общо взето, заемаше незначително място. Чудеше се дали да не кандидатства за докторат, ако дипломата му се окаже достатъчно висока. Темата му можеше да бъде тъкмо този тип средновековно безразсъдство.
По време на разходките си из буковите гори мечтаеше да напише кратки биографии на недотам известни личности, живели недалеч от центъра на важни исторически събития. Първата щеше да бъде за сър Робърт Кейри — мъжа, който яздил в продължение на седемдесет часа от Лондон до Единбург, за да отнесе вестта за смъртта на Елизабет I на наследника й, краля на Шотландия Джеймс VI. Кейри бе интересна фигура и бе написал собствените си мемоари, което можеше да се окаже полезно. Беше воювал срещу испанската армада, владееше сабята и бе патрон на шекспировата театрална трупа „Мъжете на лорд Чембърлейн“. Целта на тежкия му поход на север била да му осигури високи привилегии при новия крал, но вместо да постигне това, изпаднал в относително забвение.
9
„Клавирна тетрадка на Ана Магдалена Бах“ — композиции, които Бах посвещава на съпругата си Ана Магдалена. — Б.р.