Обхванеше ли го по-реалистично настроение, Едуард мислеше, че трябва да си намери истинска работа като гимназиален учител по история и да избегне на всяка цена военната служба.
Когато не четеше, обикновено тръгваше надолу по пътеката край авенюто с липите към село Нортенд, където живееше негов приятел от училище — Саймън Картър. Ала точно през онази утрин, отегчен от книги, птичи песни и селска тишина, Едуард извади от бараката разнебитеното си детско колело, вдигна седалката, напомпа гумите и потегли без определен план. В джоба му имаше банкнота от един паунд и две монети по половин крона. В този момент единственото, което искаше, бе да се движи напред. Карайки безразсъдно, понеже спирачките едва работеха, той се понесе през един зелен тунел надолу по стръмния хълм, покрай фермите на Балъм и Стрейси, навлезе в долината Стонър и докато профучаваше край желязната ограда на парка, взе решение да покара още четири мили до Хенли. Когато пристигна в града, се запъти към гарата с неясното намерение да отиде до Лондон, за да потърси някои приятели. Но влакът, който чакаше на гарата, пътуваше в обратната посока — към Оксфорд.
Час и половина по-късно се шляеше из центъра на града в обедната горещина, все още смътно отегчен и ядосан на себе си, че си прахосва парите и времето. В миналото това бе неговата местна столица, източникът на почти всичките му пубертетни вълнения или на обещанието за тях. Ала след Лондон Оксфорд му изглеждаше като кукленски град — сладникав, провинциален и смешно претенциозен. Когато някакъв портиер с мека шапка го погледна навъсено от сенчестия вход на един колеж, Едуард насмалко щеше да се обърне и да го заговори. Вместо това реши да се почерпи с една утешителна халба бира. Когато тръгна по Сейнт Джайлс към „Орел и дете“, съзря едно саморъчно написано съобщение за събрание на местния клуб на Кампанията за ядрено разоръжаване10 за същия ден по обяд и за миг се поколеба. Не обичаше много сериозните сбирки — нито драматичната им реторика, нито тъжната им праволинейност. Оръжията, разбира се, бяха ужасни и трябваше да бъдат спрени, но досега по събрания никога не бе научавал нищо ново. И все пак членуваше в тази организация и си плащаше вноските, нямаше какво друго да прави, а и долавяше неясния повик на съвестта си — бе длъжен да помогне за спасяването на света.
Тръгна по един покрит с плочки коридор и влезе в сумрачна зала с ниско спуснати боядисани покривни греди и църковен мирис на полировка за дърво и прахоляк. От вътрешността й долитаха ниските звуци на отекващи в дисонанс гласове. Когато очите му свикнаха с тъмнината, първият човек, когото видя, бе Флорънс. Застанала до една врата, тя говореше с един тънък и длъгнест жълтолик младеж, който държеше в ръка тесте листовки. Бе облечена с бяла памучна рокля, разширена надолу като пола за танци и силно пристегната в кръста с тънко синьо кожено коланче. За миг си помисли, че е медицинска сестра — по някакъв абстрактен, конвенционален начин сестрите му се струваха еротични, понеже, както си фантазираше, те вече знаеха всичко за тялото му и за неговите потребности. За разлика от повечето момичета, в които се заглеждаше по улиците или в магазините, тя не отвърна очи. Погледът й бе любопитен или насмешлив, а може би отегчен и търсещ развлечение. Лицето й бе странно — със сигурност красиво, но по-скоро като изваяно или издялано от камък. В сумрака на залата единствената дневна светлина, която струеше от един висок прозорец вдясно от нея, придаваше на лицето й вид на изсечена маска — одушевена и спокойна, ала непроницаема. Едуард не спря, когато влезе в стаята. Продължи да върви към нея, без да има понятие какво ще й каже. Определено не го биваше във встъпителните изречения.
Погледът й не се отдели от него, докато той приближаваше, и когато вече бе достатъчно близо до нея, тя издърпа една листовка от купчината на приятеля си и попита:
— Искате ли да четете? Тук става дума за водородна бомба, която пада над Оксфорд.
Докато му подаваше листовката, пръстът й се задържа от вътрешната страна на китката му и това със сигурност не беше случайно.
Той отвърна:
— Нямам друго за четене.
Момчето до нея го гледаше злобно и го чакаше да си тръгне, но Едуард не мръдна от мястото си.
10
Кампания за ядрено разоръжаване — организация, основана през 1957 г., която се обявява за едностранно ядрено разоръжаване на Великобритания, както и за всеобща забрана на средствата за масово поразяване. — Б.р.