И тя не можеше да си намери място в дома си — голямата викторианска вила в готически стил, на петнайсет минути път пеша от Банбъри Роуд. Майка й Вайълет, която по цял ден проверяваше в горещината изпитни работи на завършващи студенти, не понасяше редовните упражнения на Флорънс — постоянното повтаряне на гами и арпежи, упражненията по свирене на две струни, тестовете за памет. Думата, която Вайълет употребяваше, бе „скрибуцане“, като например: „Миличка, още не съм свършила за днес. Ще може ли да отложиш скрибуцането си за след вечеря?“
Предполагаше се, че това е мила шега, ала Флорънс, която бе необичайно раздразнителна през тази седмица, го приемаше като още едно доказателство за неодобрението на майка си към кариерата, която бе избрала, и за враждебността й към музиката въобще, а оттам и към самата Флорънс. Знаеше, че би трябвало да съжалява майка си. Тя до такава степен нямаше слух, че не можеше да познае и най-простата мелодия, дори и националния химн, който различаваше от „Хепи бъртдей“ само по съдържанието. Бе от онези хора, които не могат да определят дали една нота е по-ниска или по-висока от друга — дефект, не по-малък от вроденото изкривяване на краката или от заешката уста. Ала след относителната си свобода в Кенсингтън Флорънс не можеше да й съчувства — семейната атмосфера я потискаше. Например нямаше нищо против да оправя леглото си всяка сутрин — открай време го правеше, — но мразеше да я питат всеки път на закуска дали го е сторила.
Както често й се случваше след отсъствие от къщи, баща й събуждаше у нея противоречиви емоции. Имаше моменти, в които го намираше физически отблъскващ и едва понасяше вида му — лъсналото му голо теме, малките му бели ръчички, вечните му схеми за подобряване на бизнеса и за правенето на още повече пари. И тънкия теноров глас — едновременно умолителен и властен, с ексцентрично поставяните ударения. Ненавиждаше ентусиазираните му приказки за лодката със смешното название „Захарна фея“, която държеше на пристанището в Пуул. Разказите му за новото платно, за радиовръзката с брега, за специалните лакове за яхти я дразнеха. В миналото я водеше със себе си и на няколко пъти, когато бе дванайсет и тринайсетгодишна, двамата прекосяваха Ламанша чак до Картере, близо до Шербур. Впоследствие никога не говореха за тези пътувания. Той вече не й предложи да я взема със себе си и тя бе доволна, че е така. Ала понякога, в изблик на майчински чувства и угризения на съвестта, заставаше зад него, както бе седнал, обвиваше ръце около врата му, целуваше го по темето и го душеше, вдъхвайки приятния му мирис на чисто. Правеше всичко това, след което се ненавиждаше.
По-малката й сестра също изпъваше нервите й с новопридобития си кокни говор и с добре отработената си тъпота пред пианото. Как можеха да изпълнят желанието на баща си да му изсвирят някой марш от Суза11, когато Рут твърдеше, че не можела да отмери четири удара в такт?
Както винаги, Флорънс успяваше майсторски да прикрие чувствата си от семейството си. За това не се искаше някакво усилие — тя просто напускаше стаята, когато бе възможно да го направи не демонстративно, и по-късно се радваше, че не е казала на родителите си или сестра си нещо горчиво или обидно — в противен случай би стояла будна цяла нощ, разяждана от чувство за вина. Постоянно си напомняше колко много обича семейството си, обричайки се на още по-дълбоко мълчание. Знаеше много добре, че хората се карат, дори се карат бурно, след което се сдобряват. Но не знаеше как да започне — просто нямаше дарба за разреждащите напрежението кавги и съвсем не можеше да повярва, че изречените тежки думи могат да се вземат назад или забравят. По-добре бе да не усложнява нещата. Така че, когато се чувстваше като герой от вестникарски комикс, от чиито уши излиза пара, можеше да упреква единствено себе си.
Имаше също и други тревоги. Трябваше ли да кандидатства за някоя второстепенна позиция в провинциален оркестър — едва ли би имала късмета да я приемат в Симфоничния на Борнмут, — или трябваше още една година да зависи от родителите си, по-точно от баща си, докато подготвя струнния си квартет за първия му ангажимент? Последното би означавало да живее в Лондон, а тя не искаше да моли Джефри за още пари. Челистът, Чарлс Родуей, й бе предложил стаята за гости в къщата на родителите си, но той бе мрачен, прочувствен младеж, който й отправяше втренчени и дълбокомислени погледи над статива. Ако заживееше в дома му, щеше изцяло да зависи от него. Флорънс знаеше, че само да поиска, може да започне постоянна работа в едно трио тип „оркестър в зимна градина“ в западнал грандхотел, южно от Лондон. Нямаше скрупули относно вида музика, който ще трябва да свири — никой нямаше и да я слуша, но някакъв инстинкт или чисто и просто снобизъм я бе убедил, че не може да живее в или близо до Кройдън. Внушаваше си, че резултатите от изпитите ще й помогнат да вземе решение, поради което — също както Едуард в залесената хълмиста област на петнайсет мили източно от нея — прекарваше дните си в нещо като преддверие, очаквайки тревожно започването на живота си.
11
Джон Филип Суза (1854–1932) — американски композитор и диригент, наречен „кралят на маршовете“. — Б.р.