Завърнала се след годините в колежа променена от ученичеството си по начин, който сякаш никой у дома й не забелязваше, Флорънс започваше да осъзнава, че родителите й имат доста спорни политически възгледи и поне в това отношение си позволяваше да изразява открито несъгласието си на масата, по време на вечеря, в споровете, които продължаваха до късно в дългите летни вечери. Това бе един вид освобождаване, но подобни разговори също засилваха общото й нетърпение. Вайълет искрено се интересуваше от членството на дъщеря си в Кампанията за ядрено разоръжаване, въпреки че за Флорънс бе голямо изпитание да има майка-философ. Дразнеше я спокойствието на майка й или по-точно престорената тъга, която демонстрираше, докато изслушваше дъщеря си, а после съобщаваше собственото си мнение. Майка й твърдеше, че съветските управници са цинични тирани, говореше за Съветския съюз като за жесток и безсърдечен държавен апарат, отговорен за невиждан геноцид, чиито мащаби надвишават дори тези на нацистка Германия, както и за огромна, слабо позната мрежа от лагери за политически затворници. Споменаваше и за показни съдебни процеси, за цензура, за липса на законност. Съветският съюз погазвал човешкото достойнство и основните човешки права, бил потисническа окупационна сила в съседни страни — сред университетските приятели на Вайълет имаше унгарци и чехи, — бил експанзионистки по идея и трябвало да му се противостои, точно както някога на Хитлер. Ако не можело да му се противостои, понеже сме нямали необходимите танкове и хора за защита на северногерманската равнина, то тогава трябвало да бъде възпрян. Два месеца по-късно по повод издигането на Берлинската стена щеше да изтъква колко е била права — комунистическата империя вече бе станала един огромен затвор.
Дълбоко в себе си Флорънс смяташе, че Съветският съюз, въпреки всички свои грешки — тромавост, неефективност, предохранителни действия (със сигурност бе това, а не зли помисли), — е в основата си благотворна сила в света. Той се бореше и винаги се беше борил за освобождаването на потиснатите и се съпротивляваше на фашизма и на щетите от алчния капитализъм. Сравнението с нацистка Германия я отвращаваше. Тя отгатваше в схващанията на Вайълет типичните черти на проамериканската пропаганда. Бе разочарована от майка си и дори го казваше.
А схващанията на баща й отговаряха точно на това, което можеше да се очаква от бизнесмен. Думите, които избираше, зазвучаваха малко по-остро след половин бутилка вино. Харолд Макмилън бил глупак, че предавал империята без бой, бил голям глупак, че не налагал на профсъюзите да приемат ограничения в заплатите, и много голям глупак за това, че смятал да протяга ръка на европейците, молейки ги да се присъедини към зловещия им клуб. На Флорънс й беше по-трудно да противоречи на Джефри. Не можеше да се отърси от неловкото си чувство за дълг към него. Сред привилегиите от детството й бе любезното внимание, което й оказваха и което трябваше да е насочено към някой брат — несъществуващия син. Предното лято баща й редовно я бе извеждал с хъмбъра си, за да може да вземе шофьорска книжка веднага след двайсет и първия си рожден ден. Скъсаха я. Уроци по цигулка от петгодишна възраст, летни курсове в специално училище, уроци по ски и по тенис, както и по каране на самолет, които тя упорито отказваше. И после пътешествията — само двамата, на походи в Алпите, в Сиера Невада и в Пиренеите, както и специалните награди — кратките бизнес пътувания с преспиване за една нощ в различни европейски градове, където тя и Джефри винаги отсядаха в най-луксозните хотели.
Когато Флорънс излезе от къщи по пладне след един беззвучен спор с майка си за незначителна домашна подробност — Вайълет не одобряваше особено начина, по който дъщеря й ползваше пералнята, — тя каза, че отива да пусне едно писмо и няма да обядва. Зави надясно по Банбъри Роуд и се отправи към центъра с неясното желание да се пошляе из покрития пазар и може би да срещне някой стар съученик. Или можеше да си купи някоя питка оттам и да я изяде в парка „Крайст Чърч Медоу“, в сянката край реката. Когато забеляза табелата на Сейнт Джайлс, същата, която Едуард щеше да види петнайсет минути по-късно, тя разсеяно се насочи навътре. Мислите й бяха заети от майка й. След като бе прекарала толкова време с преданите си приятелки в студентското общежитие, тя забелязваше при връщането си у дома колко хладна бе майка й във физическо отношение. Тя никога не бе целувала или прегръщала Флорънс, дори когато беше малка. Вайълет почти не бе докосвала дъщеря си. А може би и не можеше да се очаква друго. Тя бе слаба и кокалеста и Флорънс не жадуваше особено за милувките й. А да се започва сега бе твърде късно.