Още в първите минути, след като напусна слънчевата светлина, за да влезе в залата, на Флорънс й стана ясно, че е допуснала грешка. Когато очите й привикнаха с мрака, тя се огледа наоколо с празния интерес, който би засвидетелствала на колекцията от сребърни прибори в музея „Ашмолиън“. Изведнъж едно момче от Северен Оксфорд, чието име бе забравила — високо, сухо двайсет и две годишно момче с очила, — излезе от тъмнината и се залепи за нея. Без никакво предисловие започна да й излага възможните последствия от падането на една-единствена водородна бомба над Оксфорд. Преди почти десетилетие, когато и двамата бяха на по тринайсет, той я бе поканил в къщата си на Парк Таун, само на три улици от тях, за да й покаже едно ново откритие — първия телевизионен апарат, който тя видя в живота си. На един малък, сив, мъглив екран, обрамчен с дялани махагонови вратички, мъж в смокинг стоеше на едно бюро сред нещо, което изглеждаше като снежна фъртуна. Флорънс си каза, че това е някаква смешна измишльотина без бъдеще, но от този момент нататък момчето — Джон ли беше или Дейвид? Или пък Майкъл? — сякаш реши, че тя е длъжна да му бъде приятелка, и ето че сега отново си искаше полагаемото.
В листовката му, двеста копия от която бе стиснал подмишница, се излагаше бъдещата съдба на Оксфорд. Молеше я да му помогне да разнесат копията из града. Говореше й, наведен към нея, и тя усещаше как мирисът на крема му за коса се стеле над лицето й. Белезникавата кожа на лицето му леко лъщеше на слабата светлина, очите му бяха умалени от дебелите лещи и изглеждаха като тесни черни процепи. Флорънс, която бе неспособна на грубост, си наложи вежлива гримаса. Има нещо омагьосващо във високите слаби мъже, в начина, по който костите им и адамовите им ябълки се очертават така неприкрито под кожата, в приличните им на птичи лица, в приведените им, хищнически стойки. Кратерът, който той описваше, щял да бъде с диаметър половин миля и дълбочина сто фута. Поради радиоактивността си Оксфорд щял да е недостъпен в продължение на десет хиляди години. В действителност отвън славният град се вихреше в зеленината на ранното лято, слънцето топлеше петмезения котсуълдски камък на сградите, Крайст Чърч Медоу навярно бе по-великолепен от всякога. Вътре в залата Флорънс съзираше зад тесните рамене на младия мъж бърборещи и движещи се насам-натам в тъмнината силуети, които изваждаха и подреждаха столовете. Тъкмо тогава видя Едуард, който идваше към нея.
Много седмици по-късно, през един друг горещ ден двамата наеха плоскодънна лодка и тръгнаха нагоре по река Черуел към пъба „Ръцете на Виктория“, после се върнаха надолу, към навеса за лодките. По пътя спряха край група глогови храсталаци и легнаха на брега в дълбоката сянка; Едуард лежеше по гръб и дъвчеше стръкче трева, а Флорънс бе облегнала глава на рамото му. По време на една пауза в разговора се заслушаха в плискането на вълничките и в приглушеното почукване на полюшващата се лодка в дънера, край който бе оставена на пристан. От време на време лекият бриз довяваше успокоителния, ефирен звук от движението по Банбъри Роуд. Един дрозд изпълняваше сложни мелодии, повтаряйки всяка фраза с голямо внимание, после песента му замря в горещината. Едуард работеше на няколко места, най-вече като домакин в един клуб по крикет. Тя отдаваше цялото си време на квартета. Свободните им часове невинаги съвпадаха и затова бяха още по-ценни. Сега, през този откраднат неделен следобед, знаеха, че прекарват един от последните дни на истинското лято — вече бе началото на септември и листата и тревите, макар и все още недвусмислено зелени, изглеждаха изнурени. Разговорът отново се върна към онези моменти — сега вече обогатени от личната им митология, — когато погледите им се бяха срещнали за първи път.
В отговор на въпроса, който Едуард бе задал няколко минути по-рано, Флорънс най-после отвърна:
— Защото не носеше сако.
— Е, и?