— Хм. Беше с широка бяла риза, почти измъкната от панталона, и с навити до лактите ръкави…
— Глупости.
— И носеше сиви фланелени панталони с кръпка на коляното, както и опърпани гуменки, които започваха да се разпадат на пръстите. И имаше дълга коса, която почти ти покриваше ушите.
— И още защо?
— Защото погледът ти беше малко див, като че ли тъкмо се беше бил с някого.
— Цяла сутрин бях карал колело.
Тя се понадигна на лакът, за да вижда по-добре лицето му, и двамата впериха погледи един в друг. За тях бе все още ново и вълнуващо изживяване да се гледат в очите в продължение на цяла минута, без смущение или ограничение. Той си каза, че това бе възможно най-близкото нещо до любенето. Тя дръпна тревичката от устата му.
— Голямо си селянче!
— Хайде, казвай. Какво още?
— Добре. Защото се спря на входа и се огледа наоколо така, сякаш всичко е твое. Беше горд. Не, искам да кажа дързък.
При тези думи той се разсмя.
— Но ме беше яд на себе си.
— Тогава ме видя — каза Флорънс. — И реши да ме гледаш втренчено, докато не издържа и извърна очи.
— Не е така. Ти ми хвърли бегъл поглед и реши, че не заслужавам внимание.
Тя го целуна — не дълбоко, но предизвикателно, или поне той си каза така. През тези начални дни той си мислеше, че все пак има някакъв шанс тя да е едно от онези несъществуващи момичета от добри семейства, което би се съгласило да отиде докрай с него, и то съвсем скоро. Но със сигурност не навън, на брега на тази оживена отсечка от реката.
Придърпа я по-близо, докато носовете им почти се докоснаха и над лицата им падна сянка. После попита:
— Тогава каза ли си, че това е любов от пръв поглед?
Тонът му бе безгрижен и подигравателен, но тя реши да се отнесе сериозно. Тревогите, с които щеше да се сблъска по-нататък, бяха все още далеч, въпреки че понякога се питаше накъде точно е тръгнала. Преди месец си бяха признали, че се обичат, и за нея това бе едновременно и радостно вълнение, и една нощ на полубудуване, изпълнено с неясен ужас, че е постъпила прибързано и е изпуснала нещо важно, че е дала нещо, което всъщност не е било за даване. Но всичко бе твърде интересно, твърде ново, твърде ласкателно, твърде дълбоко утешително, за да му се съпротивлява, и понеже да обича и да казва, че обича, бе освобождаващо, тя можеше само да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко. И сега, на брега на реката, в сънливата топлина на един от последните дни на това лято, Флорънс си припомняше момента, в който той се бе спрял на вратата на онази зала за събрания. Припомняше си и това, което видя и почувства, когато погледна към него.
За да освежи паметта си, тя се отдръпна и изправи, като отклони поглед от лицето му и го насочи към бавната, кална зелена река. Неочаквано реката стана неспокойна. Малко по-нагоре по течението се разиграваше позната сцена — водеше се истинска плавателна битка. По водата към тях идваха две претъпкани лодки, заклещени под прав ъгъл на завоя, откъдето се носеха обичайните за случая писъци, пиратски викове и плисък на вода. Някакви ексцентрични студенти, които й напомняха колко жадуваше да бъде далеч от това място. В ученическите й години и тя, и приятелите й гледаха на студентите като на незрели окупатори на родния им град.
Флорънс напрегна по-силно паметта си. Дрехите му наистина бяха необичайни, но онова, което й направи най-силно впечатление, бе лицето му — замислено, с нежен овал, с високо чело, с тъмни, извити в широки дъги вежди, и спокойствието на погледа му, който се рееше над събралите се хора, после спря върху нея, но така, сякаш я нямаше в залата, сякаш си я представяше, измисляше си я. Паметта й ненужно вмъкваше детайли, които в онзи момент не можеше още да е доловила — носовия му провинциален акцент, близък до местния, оксфордския, с малко нещо от западняшкия говор.
Обърна се отново към него.
— Беше ми любопитен.
Ала нещата бяха още по-абстрактни. Навремето дори не й дойде наум да задоволи любопитството си. Не мислеше, че ще се запознаят или че може да направи каквото и да било в тази посока. Сякаш любопитството й нямаше нищо общо със самата нея — тя всъщност отсъстваше от стаята. Влюбването й разкриваше колко бе странна, колко изолирана в ежедневните си мисли. Когато Едуард я попиташе: „Как се чувстваш?“ или „За какво мислиш“? — тя винаги му даваше някакъв несвързан отговор. Толкова дълго ли й бе трябвало, за да осъзнае, че й липсва някакъв прост мисловен фокус, какъвто всички останали притежават, някакъв механизъм, така обикновен, че никой никога не го споменава, някаква непосредствена чувствена връзка с хората и събитията и с нейните собствени нужди и желания? През всичките тези години бе живяла изолирана вътре в себе си и по някакъв странен начин изолирана от самата себе си, без никога да пожелае или да се осмели да погледне назад. В застланата с плочи кънтяща зала с тежките ниски греди проблемите й с Едуард вече съществуваха през онези първи секунди още в първите погледи, които си размениха.