Семейство Мейхю ядеше вечерята си на сгъваема чамова маса, обкръжено от плътния хаос на кухнята. Миенето на чиниите винаги се оставяше за по-късно. След като всички благодаряха на Марджъри за яденето, тя се зарейваше в някое от заниманията си, а през това време децата прибираха чиниите, после донасяха на масата учебниците си и се залавяха с домашните. Лайънел отиваше в кабинета си да преглежда тетрадки, да изпълнява някои административни задължения и да изпуши една лула, докато слуша новините по радиото. След около час и половина проверяваше какво са направили децата и ги слагаше да си легнат. Винаги им четеше — поотделно на Едуард и на момичетата. Те често заспиваха въпреки потракването на съдовете, които той миеше долу.
Лайънел беше благ човек, яко сложен като фермерски работник, с млечносини очи и пясъчножълта коса. Носеше късо подстригани военни мустаци. Бе твърде стар за мобилизиране — когато Едуард се роди, бе вече на трийсет и осем. Рядко повишаваше тон, не биеше децата си, нито ги налагаше с колан, както правеха повечето бащи. Очакваше да му се подчиняват и децата му, може би чувствайки тежестта на поетите от него отговорности, го слушаха. Те, естествено, възприемаха състоянието на нещата като нормално, въпреки че достатъчно често посещаваха домовете на своите приятели, с техните приветливи, препасани с престилки майки в безупречно подредените им домове. Едуард, Ан и Хариет никога не почувстваха, че са по-онеправдани от когото и да било от приятелите си. Лайънел носеше всичко сам на раменете си.
Едуард напълно осъзна, че има нещо нередно с майка му, едва когато стана на четиринайсет. Не можеше добре да си спомни момента — някъде около петия му рожден ден, — когато тя внезапно се бе променила. И той, и сестрите му израснаха с незабележимия факт на нейното умопомрачение. Беше призрачна фигура, изнурено и кротко духче с рошава кестенява коса. Носеше се бездейно из къщата, както се носеше из детството им, на моменти общителна и дори любяща, друг път затворена в себе си, вглъбена в заниманията и плановете си. Можеха да я чуят по всяко време на деня и нощта как неумело подхваща едни и същи неща на пианото и как се запъва все на едно и също място. Често стоеше в градината и ровеше в безформената леха, която бе направила точно по средата на тясната морава. Рисуването й, особено акварелите — далечни хълмове, църковен шпил, дървета на преден план, доста допринасяше за всеобщия безпорядък. Тя никога не миеше четките си, нито изливаше зеленикавата вода от конфитюрените буркани, нито подреждаше боите и парцалите, нито пък прибираше картините, които започваше и не довършваше. Носеше престилката си за рисуване с дни наред, дълго след като рисувателният й плам утихнеше. Друго занимание, вероятно някога предписано й като част от трудотерапия, бе изрязването на картинки от списания и налепването им в специални тетрадки. Тя обичаше да се мести из къщата, докато го правеше, и хартиените изрезки се валяха навсякъде под краката на всички, след което се набиваха в мръсотията, наслоена върху голите дъски. Четките с нишестено лепило се вкоравяваха в отворените кутии, които тя оставяше по столовете или первазите на прозорците.
Интересите на Марджъри включваха още наблюдаване на птици от прозореца на дневната, плетене и бродиране, както и аранжиране на цветя, и тя им се отдаваше на всичките с едно и също замечтано постоянство. Предимно мълчеше, въпреки че понякога я чуваха как си мърмори сама, докато се занимава с някоя трудна задача: „Така… така… така“.
Едуард никога не се бе запитвал дали е щастлива. Тя безспорно имаше своите моменти на безпокойство, на паника, когато дишаше на пресекулки и слабичките й ръце се вдигаха и отпускаха край тялото, а цялото й внимание изведнъж се насочваше към децата и към някаква специфична задача, с която смяташе, че трябва незабавно да се захване. Ноктите на Едуард били прекалено дълги, трябвало да закърпи някоя скъсана пола, близначките трябвало да се изкъпят. Спускаше се към тях, суетейки се безплодно, гълчеше ги или ги притискаше към себе си, целувайки лицата им, или пък вършеше всичко това наведнъж, наваксвайки си за изгубеното време. Изглеждаше почти като любов и те й се поддаваха, доста щастливи на вид. Макар от опит да знаеха, че домакинските реалности са сурови — ножичките за нокти и подходящият конец обикновено са забутани някъде, а затоплянето на вода за къпането изисква часове подготовка. Знаеха, че скоро майка им ще се отнесе нанякъде и ще се върне в собствения си свят.