Тези проблясъци вероятно бяха предизвикани от опита на някоя частица от предишния й Аз да установи контрол над нея, полуразпознавайки природата на състоянието й, неясно припомняйки си за предишния й живот и осъзнавайки внезапно и с ужас мащаба на изгубеното. Ала през по-голямата част от времето Марджъри се задоволяваше с идеята — която всъщност бе една добре разработена приказка, — че е предана съпруга и майка, че всичко в къщата върви гладко благодарение на нейните усилия и че когато е изпълнила задачите си, има право на малко лично време. И за да сведат трудните моменти до минимум и да не тревожат останките от по-раншното й съзнание, Лайънел и децата бяха единни в преструвките. Когато започваха да ядат, тя понякога вдигаше вперените в усърдния си мъж очи и изговаряше мило, отмествайки несресаната коса от лицето си: „Надявам се, че ще ви хареса. Това е нещо ново, което исках да опитам.“
Винаги бе нещо старо, понеже репертоарът на Лайънел не беше богат, ала никой не й противоречеше и в края на всяко ядене децата и баща им ритуално й благодаряха. Това бе вид игра, която на всички носеше утеха. Когато Марджъри съобщаваше, че прави списък на продуктите, които трябва да се купят от пазара в Уотлингтън, или че има да глади необозримо количество чаршафи, цялото семейство сякаш заживяваше в някакъв паралелен свят на нормалност. Но фантазията можеше да просъществува само ако не се коментираше. Така че те успяваха да растат вътре в нея и да обитават нелепостите й, понеже никога не вземаха отношение към тях.
Предпазваха я някак от приятелите, които водеха в дома си, както предпазваха и приятелите си от нея. Общоприетото мнение наоколо, или поне това, което стигаше до ушите им, бе, че госпожа Мейхю е артистична, ексцентрична и очарователна, може би дори гениална. Децата не се смущаваха от това, че майка им казва неща, за които се знае, че не могат да бъдат верни. Не й предстоеше натоварен със задачи ден, нито пък наистина бе прекарала целия следобед в правене на конфитюр от къпини. Не ставаше дума за лъжи, а за това, което майка им представляваше в действителност. От тях се искаше да я предпазват — без много приказки.
Затова няколкото минути, в които четиринайсетгодишният Едуард се озова насаме с баща си в градината и за първи път чу, че майка му има мозъчно увреждане, останаха незабравими за него. Терминът бе истинско оскърбление, светотатствен зов за предателство. Мозъчно увреждане. Ще рече, че не беше наред с главата. Ако някой друг бе казал това за майка му, Едуард щеше да се почувства задължен да се сбие и здравата да го натупа. Ала още докато слушаше тази клевета, потънал във враждебно мълчание, той изпитваше някакво облекчение. Разбира се, че бе истина, не можеше да се бори срещу истината. И веднага започна да се самоубеждава, че винаги е знаел.
С баща му стояха под големия бряст през един горещ, влажен ден в края на май. След продължилите няколко дни дъждове въздухът преливаше от изобилието на ранното лято — гълчавата на птици и насекоми, мирисът на прясно окосената трева, легнала на редове по полето срещу къщурката, избуялите, изпълнени с копнеж градински гъсталаци, почти неотделими от гористия бордюр отвъд оградата от колове, цветният прашец, довяващ до баща и син първия привкус на сенна хрема за сезона, а на поляната в краката им — петната от слънчева светлина и сянка, танцуващи заедно в лекия бриз. В тази обстановка Едуард слушаше думите на баща си и се опитваше да си представи студения зимен ден през декември 1944 година, оживения перон на гарата на Уайкъмб и майка си, увита в дебелото си палто, хванала торба с оскъдни, военновременни коледни подаръци. Била застанала в края на перона, за да срещне влака от гара Марлибоун, който щял да я отведе до Принсес Ризборо, а оттам — до Уотлингтън, където щял да я чака Лайънел. Вкъщи за Едуард се грижело едно девойче — дъщерята на съседите.
Има един тип самоуверени пътници, които обичат да отварят вратата на вагона точно преди спирането на влака, за да могат да стъпят на перона с лек подскок и затичване. Може би, напускайки влака, преди пътуването му да е приключило, подобен пътник отстоява своята независимост — не иска да бъде пасивен товар. Може би съживява спомена за младостта си, или пък толкова бърза, че му е важна всяка секунда. Влакът спрял вероятно малко по-рязко от обикновено, пътникът, който държал вратата, я изпуснал, тя се отплеснала и се завъртяла на пантите си. Тежкият метален ръб ударил Марджъри Мейхю по челото със сила, достатъчна, за да счупи черепа й и в миг да размести личността, разсъдъка и паметта й. Комата й траяла по-малко от седмица. Пътникът, описван от свидетелите като изискан господин от Ситито на около шейсет, с бомбе, навит чадър и вестник, офейкал от сцената на произшествието, като оставил младата, бременна с близнаци жена да лежи на земята сред няколкото пръснати играчки, след което завинаги изчезнал в улиците на Уайкъмб с цялата си непокътната вина, или поне Лайънел му каза, че се надявал да е така.