Фактът, че научи за злополуката на майка си през този ден, не промени нищо външно, но дори и най-малките превратности и преустройства в живота му сякаш изкристализираха в това ново познание. Остана си внимателен и мил към нея, продължи да поддържа измислицата, че тя върти къщата и че всичко, казано от нея, е действително така, но сега вече съзнателно играеше определена роля и това затвърждаваше новооткритото, остро, дълбоко чувство за собствения му Аз. На шестнайсетгодишна възраст разви влечение към дългите меланхолични разходки. Вън от къщи умът му се разведряваше. Често тръгваше по Холанд Лейн — наклонена варовикова пътека с надвиснали над нея покрити с мъх ронливи сипеи, която се спускаше чак до Тървил, после поемаше надолу през долината Хамбълдън към Темза, прекосяваше реката и навлизаше в тревистите хълмове на Бъркшър. Думата „тийнейджър“ още не бе навлязла в употреба и никога не му дойде наум, че тази уникалност, която чувстваше и която бе едновременно и мъчителна, и прелестна, би могла да бъде изпитвана и от някой друг.
Без да иска разрешение и без дори да каже на баща си, през един уикенд отиде на автостоп до Лондон, за да участва в демонстрация на Трафалгар Скуеър срещу участието на Великобритания в Суецката война. Докато беше там, в момент на въодушевление реши, че няма да кандидатства в Оксфорд, където Лайънел и всичките му учители искаха да отиде. Градът му бе твърде познат, недостатъчно различен от Хенли. Щеше да дойде тук, в Лондон, където хората му се виждаха по-широко скроени, по-гръмки и непредвидими, а прочутите улици пренебрежително свиваха рамене пред собствената си важност. Това бе проект, който трябваше да остане таен — не искаше да предизвиква преждевременна съпротива. Имаше намерение също да избегне военната служба, за която Лайънел смяташе, че ще му бъде от полза. Тези лични планове още повече затвърдиха чувството за скрития му Аз — неразривна сплав от чувствителност, въжделения и суров егоизъм. Противно на някои други момчета в училище, той не бе изпълнен с омраза към дома и семейството си. Приемаше малките стаи и мръсотията в тях за нещо естествено и продължаваше да не се срамува от майка си. Просто нямаше търпение да заживее своя живот — истинския си живот, а начинът, по който бяха сложени нещата, не позволяваше това да стане, преди да е взел изпитите си. Затова заработи сериозно и започна да предава отлични съчинения, най-вече на преподавателя си по история. Държеше се приветливо със сестрите и родителите си и продължаваше да си мечтае за деня, в който щеше да напусне къщурката на Тървил Хийт. В известен смисъл вече го бе сторил.
Трета част
Когато стигна до спалнята, Флорънс пусна ръката на Едуард, хвана се за един от дъбовите стълбове, които поддържаха балдахина на леглото, и се наведе — първо надясно, после наляво, отпускайки красиво раменете си, за да си събуе обувките. Бяха лесно изуващи се обувки, които бе купила заедно с майка си в „Дебенъмс“ през един свадлив дъждовен следобед — за Вайълет всяко влизане в магазин бе непривично и стресиращо изживяване. Бяха от мека, бледосиня кожа, с ниски токове и отпред с артистично усукани миниатюрни панделчици от по-тъмносиня кожа. Движенията на младоженката не бяха забързани — една от онези тактики за печелене на време, чрез които затъваше още по-дълбоко. Флорънс чувстваше очарования поглед на мъжа си, но за момента не се усещаше много напрегната или притисната. Когато влезе в спалнята, изпадна в някакво неудобно и сякаш нереално състояние, което спъваше движенията й, като старовремски водолазен костюм в морски дълбини. Дори мислите й бяха чужди, сякаш й ги вкарваха отгоре през някакъв маркуч. Вместо кислород — мисли.
В това точно състояние долови някаква тържествена и проста музикална фраза, която прозвуча и се повтори някъде из тъмните, непонятни пътища на слуховата й памет, последва я до леглото, после отново зазвуча, когато тя събу обувките си и остана така, хванала по една във всяка ръка. Познатата фраза — някои дори можеха да я нарекат прочута — се състоеше от четири възходящи ноти, които сякаш задаваха плах въпрос. Инструментът бе чело, а не нейната цигулка, затова разпитващият бе не тя, а някакъв страничен наблюдател, леко недоверчив, но не по-малко настойчив, понеже след кратка пауза и един точещ се, неубедителен отговор от другите инструменти, челото отново зададе въпроса — по друг начин, с друга струна, и после отново и отново, като всеки път получаваше несигурен отговор. Нотите не казваха нищо, не съществуваха думи, които биха им подхождали. Питането бе без съдържание — изчистено като въпросителен знак.