Може би обезсърчена от това, което бе предизвикала, ръката на Едуард не напредваше, а само леко се поклащаше на място, разтривайки бедрото й от вътрешната му страна. Вероятно по тази причина мускулът се отпусна, но тя вече и бездруго не му обръщаше внимание. Случилото се след това трябва да е било случайно, понеже той нямаше как да знае, че докато ръката му опипваше бедрото й, върхът на палеца му побутваше едно самотно косъмче, което се къдреше свободно изпод пликчетата й, поклащаше го напред-назад и мачкаше коренчето му, дразнеше нервното окончание на фоликулчето и предизвикваше едва забележимо усещане — почти абстрактен зачатък на чувство, — безкрайно малко, като геометрична точка, която нарасна и прие формата на миниатюрно, заоблено петънце, после продължи да се уголемява. Тя се усъмни в него, започна да отрича съществуването му, въпреки че усещаше, че потъва и вътрешно му се поддава. Как бе възможно коренчето на едно-едничко косъмче да увлече цялото й тяло? Под галещия ритъм на ръката му самотната точка на усещането обхвана цялата повърхност на кожата й, плъзна към корема й и на пулсиращи тласъци се спусна надолу, чак до перинеума. Чувството не бе напълно необичайно — нещо средно между болка и сърбеж, но по-меко, по-топло и някак си по-изпразнено от съдържание — приятна, болезнена празнота, предизвикана от ритмичното дразнене на едно-единствено фоликулче, разпространяваща се из тялото й на концентрични вълни и вече навлизаща още по-дълбоко в него.
За първи път любовта й към Едуард се свързваше с определимо физическо усещане, което бе също тъй неоспоримо, както и виенето на свят. Преди познаваше единствено успокоителния коктейл от топли чувства, плътната завивка от нежност и доверие. Това винаги й се бе струвало достатъчно постижение само по себе си. Сега най-после имаше наченки на желание — отчетливи, все още непознати за нея, но определено нейни собствени. И отвъд тях, невидимо, сякаш надвиснало някъде над нея и зад нея, бе утешението, че и тя е като всички останали. Когато бе на четиринайсет — късно развиваща се за възрастта си и отчаяна, че всичките й приятелки вече имаха гърди, докато тя все още приличаше на деветгодишен гигант, — изживя подобен момент на откровение пред огледалото вечерта, когато за първи път забеляза и разучи необичайните твърди подутини около зърната си. Ако майка й не подготвяше в момента лекцията си за Спиноза един етаж по-долу, Флорънс щеше да изкрещи от радост. Фактът бе неоспорим: тя не бе някакъв отделен подвид на човешката раса, а принадлежеше към общността.
С Едуард все още се гледаха в очите. Да говорят изглеждаше немислимо. Тя наполовина се преструваше, че нищо не е станало, че ръката му не е под роклята й, че пръстът му не побутва насам-натам едно измъкнало се косъмче и че тя в момента не прави важно сетивно откритие. Зад главата на Едуард се откриваше частична гледка от вече далечното минало — отворената врата и масата до френския прозорец с остатъците от недоядената им вечеря, — ала тя не разреши на погледа си да се отмести, за да я обхване. Въпреки приятното усещане и успокоението, което изпитваше, опасенията й оставаха, подобни на висока стена, която не бе толкова лесно да се разруши. Тя и не искаше това да стане. Въпреки новото изживяване, Флорънс не бе в състояние на безумна страст, нито желаеше да бъде тласкана към такова нещо. Искаше да удължи момента и да му се отдава бавно и с наслада, все така напълно облечена, под топлия поглед на кафявите очи, да продължи да усеща нежната му ласка и разливащата се по тялото й тръпка. Но знаеше, че това е невъзможно и, както всички казваха, че едното води към другото.
Лицето на Едуард все още бе необичайно порозовяло, зениците му бяха все още разширени, устните му все още разтворени, дишането му, както и преди — плитко, неравно, забързано. Едноседмичната сватбена подготовка на жестоко въздържание се отразяваше тежко на химичните процеси в младото му тяло. Тя бе толкова мила, толкова жива пред очите му, а той не знаеше точно какво да направи. В светлината на здрача синята рокля, която не бе успял да съблече, грееше с тъмни отблясъци върху опънатата бяла покривка. Когато най-напред докосна бедрото й отвътре, кожата й бе учудващо хладка и поради някаква причина това силно го възбуди. Погледна я в очите и му се стори, че се устремява надолу към нея в непрестанен шеметен полет. Имаше чувството, че е затиснат между напора на възбудата си и тежестта на невежеството си. Извън филмите, мръсните вицове и необузданите шеги повечето от познанията му за жените произлизаха от самата Флорънс. Предизвиканият от ръката му тик спокойно можеше да е издайнически знак, за който всеки би могъл да му каже как да го разпознае и как да реагира на него — вероятно някакъв предвестник на женския оргазъм. А можеше и да са нерви. Нямаше как да разбере, затова изпита облекчение, когато мускулът се успокои. Спомни си как веднъж край Юлм, сред обширно поле, покрито с метличина, седна на кормилото на един комбайн, след като се беше похвалил на фермера, че знае как да го управлява, а после не се осмели да натисне и една ръчка. Просто нямаше достатъчно познания. От една страна, именно тя го бе повела към спалнята, именно тя така небрежно изу обувките си и му позволи да постави ръката си на онова скрито място. От друга страна, той знаеше от дългия си опит колко лесно някое прибързано движение може да провали шансовете му. И ето че докато ръката му си стоеше на същото място, опипвайки бедрото й, тя продължаваше да се взира в него с все същия подканващ поглед. Самоувереното й лице се бе смекчило, очите й се бяха присвили, после отново се разшириха, за да срещнат погледа му, и сега бе наклонила глава назад. Имаше нещо наистина абсурдно в тази негова предпазливост. Лудост бе да се колебае толкова. Та те бяха женени, за Бога, и тя го окуражаваше, подтикваше го към действие, с нетърпение го чакаше да направи първата стъпка. И все пак Едуард не можеше да се освободи от спомените си за онези моменти, когато бе изтълкувал държанието й погрешно, най-драматичният от които бе в киното, при прожекцията на „Вкус на мед“, когато тя скочи от стола си и се втурна по пътеката край редовете като подплашена газела. Поправянето на тази единствена грешка отне седмици — истинска катастрофа, която той не искаше да повтаря, а не му се вярваше, че една четирийсетминутна сватбена церемония може радикално да промени нещата.