Въздухът в стаята му се струваше разреден, нематериален и трябваше да прави усилия, за да диша. Измъчваше го някакъв пристъп на нервно прозяване, който се мъчеше да потисне със свиване на веждите и разширяване на ноздрите си — нямаше да му е от полза, ако тя си помислеше, че е отегчен. Ужасно му беше мъчно, че първата им брачна нощ не е успешна, при положение, че любовта им един към друг бе толкова очевидна. Гледаше на състоянието си на възбуда, незнание и нерешителност като на нещо опасно, понеже нямаше доверие в себе си. Бе способен да се държи глупаво, дори експлозивно. Приятелите му от университета го познаваха като един от ония спокойни типове, които понякога избухват неочаквано. Според баща му ранното му детство се характеризирало с драматични нервни изблици. През всичките му ученически години и дори по време на следването му от време на време го привличаше дивата свобода на юмручния бой. Където и да се озовеше — по ъглите на училищните дворове, където настървено скандиращи деца се подреждаха в кръг, за да гледат, на специално организираните срещи по горските полянки край селото или пък пред лондонските пъбове по време на позорните улични скандали — Едуард намираше в побоищата вълнуваща непредсказуемост и откриваше в тях своя спонтанен, решителен Аз, който му убягваше през останалата част от уравновесеното му съществуване. Никога не търсеше умишлено подобни ситуации, но когато се появяваха, някои от аспектите им — подигравките, възпиращите го приятели, заемането на позиция за бой или чисто и просто свирепите му противници — бяха неустоими. Той сякаш ослепяваше и оглушаваше за всичко останало и най-неочаквано се озоваваше в плен на позабравеното удоволствие, сякаш отново се унасяше в повтарящ се сън. Както при студентските запивки, болката се появяваше впоследствие. Не беше особено добър боксьор, ала бе надарен с физическо безразсъдство и си позволяваше да рискува. Беше и силен.
Флорънс никога не го бе виждала в подобно състояние и той нямаше намерение да й говори за това. За последен път се би преди осемнайсет месеца — през януари 1961-ва, когато бе във втори семестър на последната си година. Историята беше необичайна с това, че боят беше едностранен, а Едуард имаше нещо като кауза и правото до известна степен бе на негова страна. Вървяха по Олд Комптън Стрийт към френския пъб на Дийн Стрийт с още един третокурсник историк, Харолд Матър. Бе ранна привечер и двамата тъкмо бяха излезли от библиотеката на Малет Стрийт, за да се срещнат с приятели. В гимназията на Едуард Матър щеше да бъде идеалната жертва — бе нисък, не повече от пет фута и пет инча, носеше очила с дебели стъкла на комично смачканото си лице и беше вбесяващо бъбрив и умен. В университета обаче разцъфтя и си спечели високо уважение. Притежаваше голяма колекция от плочи с джаз, бе редактор в литературно списание, имаше приет, макар и още непубликуван разказ в списание „Енкаунтър“, в официалните дебати на Студентския съюз се проявяваше като голям веселяк и много добър имитатор — подражаваше на Макмилън, на Гейтскил, на Кенеди, на Хрушчов на псевдоруски, както и на различни африкански водачи и на комици като Ал Рийд и Тони Ханкок. Можеше да възпроизведе всички гласове и скечове от „Отвъд несъщественото“ и бе признат за безспорно най-добрия студент в групата на историците. Едуард считаше за свой голям напредък, за признак на съзряване факта, че високо цени приятелството си с човек, когото преди вероятно би отбягвал съзнателно.