Знаеше, че отдавна е трябвало да заговори за това — веднага след като той й предложи, много преди посещението им при сърдечния викарий с топлия глас, преди вечерите със съответните им бъдещи родители, преди да поканят гостите, да съставят списъка с подаръците и да го оставят в универсалния магазин, преди да наемат палатката за сватбата и фотографа и преди всички останали неотменими приготовления. Но какво можеше да каже, с какви думи да си послужи, след като самата тя не бе в състояние да назове нещата с истинското им име пред самата себе си? Освен това тя обичаше Едуард — не с горещата, влажна страст, за която беше чела, а с топла, дълбока любов, понякога като дъщеря, понякога почти като майка. Обичаше да го гали, да чувства огромната му ръка около раменете си, да бъде целувана от него, въпреки че й бе противно да усеща езика му в устата си, и му го бе показвала безмълвно. Смяташе го за оригинален и никога не бе срещала друг като него. Той винаги носеше в джоба на сакото си по някоя книжка с меки корици — обикновено историческа — в случай, че се наложеше да чака на някоя опашка или в чакалня. Отбелязваше си това, което четеше, с късо моливче. Всъщност бе единственият непушач, когото Флорънс познаваше. Чорапите му винаги бяха от два различни чифта. Имаше само една връзка — тясна, плетена, тъмносиня, която носеше почти през цялото време с бяла риза. Тя обожаваше любознателния му ум, лекия му провинциален акцент, огромната сила на ръцете му, непредвидимите смени на посоката в разговорите с него и отклоненията му, добрината му към нея и начина, по който погледът на меките му кафяви очи я караше да се чувства загърната в доброжелателен облак от любов. На двайсет и две годишна възраст Флорънс бе абсолютно убедена, че иска да живее до края на живота си с Едуард Мейхю. Можеше ли да дръзне да рискува и да го изгуби?
Нямаше към кого да се обърне за съвет. Сестра й Рут бе твърде млада, а майка й, иначе забележителна като личност — твърде отдадена на заниманията си и твърде избухлива. Истинска старомодна интелектуалка. Когато трябваше да разрешава някой личен въпрос, тя имаше склонност да възприема маниерите на лектор пред аудитория, да си служи с все по-дълги и по-дълги думи и да препраща към книги, които смяташе, че всеки трябва да е чел. Понякога можеше да се отпусне и да се държи мило, но това ставаше много рядко и единствено след като темата биваше добре обезопасена и замаскирана по описания начин, а и дори тогава не можеше да се разбере какъв е съветът, който дава. Флорънс разполагаше с няколко чудесни приятелки от училище и от музикалната академия, с които пък имаше противоположния проблем — те обожаваха интимните разговори и с огромно удоволствие обсъждаха взаимно живота си. Всички се познаваха добре и умираха да се обаждат една на друга по телефона и да си разменят писма. Не можеше да им доверява тайните си, но не можеше и да ги съди, че правят това, понеже самата тя бе част от групата. Впрочем не би се доверила и на самата себе си. Бореше се с проблем, който не знаеше как да подхване, и единственото достъпно й знание се съдържаше в наръчника с меката подвързия. На крещящо червената му корица с бял пастел бяха несръчно изрисувани, сякаш от някое невинно дете, две усмихнати фигурки с буболечести очи и тънки като кибритени клечки крайници, които се държаха за ръце.
Изядоха пъпеша за по-малко от две минути, а през това време момчетата, вместо да чакат отвън в коридора, стояха на почетно разстояние зад тях, до вратата, и опипваха папийонките и тесните си яки или чоплеха ръкавелите си. Безизразните им лица не трепнаха, когато Едуард с иронична тържественост поднесе на Флорънс захаросаната си черешка. Тя игриво я всмукна от пръстите му и я задъвка бавно, показвайки му езика си, без да сваля поглед от очите му, давайки си сметка, че като флиртува по този начин с него, само утежнява положението си. Не трябваше да започва неща, които нямаше да може да понесе, но пък й се струваше полезно да му доставя удоволствие както може — това й помагаше да си мисли, че все пак я бива за нещо. Защо не можеше с тази лепкава черешка да се изчерпи всичко, което се очакваше от нея!
Едуард копнееше сервитьорите да се махнат, но за да покаже, че не се смущава от присъствието им, се усмихна, както се беше отпуснал на стола си с чашата вино, и се провикна през рамо:
— Имате ли още от същото?
— Нямаме, господине. Съжалявам, господине.
Ръката му, хванала чашата, потрепери от усилието му да сдържи внезапното си щастие, екзалтацията си. Седнала срещу него, Флорънс сякаш грееше, бе прелестна — невероятно красива, чувствена, талантлива, добросърдечна.