Откъде можеше да знае каква ужасна грешка прави? Не трябваше ли да го дърпа? Прекалено здраво ли го бе стиснала? Той издаде някакво стенание, някаква сложна поредица от агонизиращи, възходящи гласни — подобни звуци веднъж бе чула в една кинокомедия, в която един келнер се гърчеше и извиваше в опит да не изпусне огромна купчина супени чинии.
Ужасено го пусна, при което Едуард се изправи със замъглени очи и извивайки спазмодично мускулестия си гръб, се изпразни върху нея на пресекулки в силни, намаляващи интензитета си струйки, изпълвайки пъпа й, изпръсквайки корема й, бедрата й, дори част от брадичката й и капачката на коляното й с хладка, лепкава течност. Същинска катастрофа. Флорънс веднага осъзна, че вината е изцяло нейна, че се е показала несръчна, невежа и глупава. Въобще не трябваше да се намесва, не трябваше да вярва на наръчника. Дори и вратната му вена да се бе пръснала, нещата не можеха да изглеждат толкова страшни. Все така правеше — прекалено самонадеяно подхождаше към ужасно сложни неща. Трябваше да си даде сметка, че тук не може да се държи като на репетициите на струнния квартет.
Имаше и нещо друго, далеч по-ужасно по същността си и напълно извън контрола й, извикващо спомени, за които отдавна бе решила, че всъщност не са нейни. Само преди половин минута се гордееше с това, че е успяла да овладее чувствата си и да запази спокойствие. Сега обаче бе неспособна да потисне изначалната си погнуса, органичния си ужас от това да бъде олигавена с течност, със слуз от друго тяло. При полъха на морския бриз течността за секунди се бе вледенила по кожата й и въпреки това, точно както бе очаквала, сякаш я изгаряше. Нищо в природата й не бе в състояние да спре внезапния й вик на отвращение. Чувството, че това нещо пълзи по кожата й на гъсти струйки, несвойствената му млечност, интимната му нишестена миризма, която влачеше след себе си вонята на срамна тайна, заключена в плесенясало тясно помещение — свръх силите й бе да понесе всичко това, трябваше да се освободи от него. Докато Едуард се смаляваше пред очите й, тя се обърна, набързо се привдигна на колене, грабна една възглавница изпод покривката на леглото и отчаяно захвана да се бърше. Още докато го правеше, знаеше колко отвратително, колко невежливо е поведението й, колко увеличава мъката му, че я вижда как бърза да премахне от кожата си нещото, излязло от него. Впрочем това не беше много лесно. Колкото повече го размазваше, толкова повече то се залепваше за нея и на места вече засъхваше в напукан гланц. Беше се разцепила на две същности — едната бясно размахваше възглавницата, а другата наблюдаваше и се ненавиждаше за това. Непоносимо бе, че го принуждава да я гледа — нея, истеричната, наказваща го жена, с която наивно бе сключил брак. Чувстваше се способна да го намрази за това, на което в момента бе свидетел и нямаше никога да забрави. Трябваше да се махне от него.
Изпаднала в безумие от ярост и срам, Флорънс скочи от леглото. А другата, наблюдаващата половинка, сякаш спокойно й казваше, макар и не точно с думи: „Ето това значи да си луда“. Не можеше да го погледне. Бе цяло мъчение да стои в една стая с човек, видял я в това състояние. Грабна обувките си от земята, втурна се през гостната, покрай остатъците от провалената вечеря, излезе в коридора, тръгна надолу по стълбите, излезе през главния вход, после заобиколи хотела и се затича по обраслата с мъх ливада. Продължи да тича и не спря дори когато най-после стигна до плажа.
Четвърта част
През кратката година между първата си среща с Флорънс в Сейнт Джайлс и сватбата им в Сейнт Мери на по-малко от половин миля разстояние оттам Едуард често бе канен да прекарва нощта в обширната викторианска вила край Банбъри Роуд. Вайълет Понтинг му даваше стаята на най-горния етаж, наричана в семейството „малката стая“. Тя бе целомъдрено отдалечена от стаята на Флорънс и гледаше към дългата сто ярда и оградена със зид вътрешна градина, а отвъд нея — към земите на някой от колежите или на старчески дом — той така и не си направи труда да разбере. „Малката стая“ беше по-голяма от която и да било стая на къщурката в Тървил Хийт, а може би по-голяма и от гостната. Едната стена бе покрита с обикновени, боядисани в бяло рафтове, изпълнени с издания на „Лоеб“ на латински и гръцки. На Едуард му харесваше да го свързват с подобни сериозни четива, макар да знаеше, че няма да заблуди никого, като оставя екземпляри на Епиктет или Страбон на нощната си масичка. Както навсякъде другаде в къщата, стените на стаята му бяха боядисани в екзотично бяло — във владенията на семейство Понтинг не се намираше и късче от тапет на цветя или на райета, а подовете бяха покрити с голи, необработени дъски. Той разполагаше с целия най-горен етаж на къщата, където имаше и просторна баня, разположена на половин стълбищна площадка, с викториански прозорци от оцветено стъкло и лакирани коркови плочки, което също бе новост за него.