Леглото му беше широко и необичайно твърдо. В единия от ъглите, под чупката на тавана, имаше изциклена чамова маса с чупеща се лампа и боядисан в синьо кухненски стол. Нямаше никакви картини или килими, нито дребни украшения, нямаше списания с разръфани страници или каквито и да било други следи от хобита или проекти. За първи път в живота си той направи частично усилие да не разхвърля, понеже обитаваше стая, в каквато досега не бе живял; стая, в която мислите ти могат да текат спокойно и подредено. Тъкмо тук през една чудесна ноемврийска нощ Едуард написа на Вайълет и Джефри официално писмо, в което изложи амбицията си да се ожени за дъщеря им и не толкова ги помоли за разрешение, колкото самоуверено поиска одобрението им.
И не сбърка. Те изглеждаха възхитени и през един неделен ден отбелязаха годежа със семеен обяд в хотел „Рандолф“. Едуард познаваше света твърде малко, за да се изненада от радушния прием, който му оказа семейство Понтинг. Вежливо прие, като нещо, което му се полагаше в ролята му на сериозен приятел, а по-късно и на годеник на Флорънс, че когато идва на стоп или с влака от Хенли до Оксфорд, стаята винаги ще бъде на негово разположение, че за него винаги ще има място около масата, където ще го питат за мнението му за правителството и за световното положение, че ще може да се движи свободно из библиотеката и в градината с игрището за крокет и разчертания корт за бадминтон. Бе благодарен, но не и учуден, когато прането му се смеси с прането на семейството и на одеялото в края на леглото му започна да се появява спретната изгладена купчинка, дело на чистачката, която идваше всеки делничен ден.
Изглеждаше напълно естествено, че Джефри Понтинг пожела да играе с него тенис на тревните кортове на Съмъртаун. Едуард бе посредствен играч. Имаше приличен сервис, благодарение на височината си, а и от време на време успяваше да забие някоя яка топка от задната линия. Ала около мрежата бе несръчен и глупав — не можеше да разчита на метежния си бекхенд и предпочиташе да гони топките отляво. Малко се страхуваше от бащата на приятелката си, безпокоеше се, че Джефри Понтинг ще го сметне за самозванец, за натрапник, за крадец, възнамеряващ да посегне на девствеността на дъщеря му и после да изчезне, което бе вярно само в първата част. Докато отиваха с колата към кортовете, Едуард се тревожеше и за играта — щеше да е невъзпитано да победи, но щеше също да е пълна загуба на време за домакина, ако Едуард не му окажеше прилична съпротива. И по двете точки безпокойствата му бяха напълно излишни. Понтинг бе от съвсем различна категория — играеше с бързи и точни удари и с невероятна енергичност за петдесетгодишен мъж. Спечели първия сет с шест на едно, втория с шест на нула, третия с шест на едно, но най-впечатляваща бе яростта му, когато Едуард успееше да отскубне някоя точка. Докато младежът се връщаше да заеме позиция, на другия край на корта по-старият играч с негодуващ тон си изнасяше някаква лекция, която, доколкото Едуард успяваше да разбере от своя край, съдържаше заплахи за самонаказание. И наистина, от време на време Понтинг се удряше силно с ракетата по десния хълбок. Той не само искаше победа, и то лесна победа. Той искаше да спечели всички точки. Почти се разкрещя заради двата гейма, които бе изгубил в първия и третия сет, и няколкото неволни грешки. „О, за Бога, човече! Какво чакаш!“ По пътя към къщи в колата бе немногословен и Едуард почувства, че дузината точки, спечелени за трите сета, си бяха своеобразна победа. Ако обаче бе победил истински, можеше и никога да не види Флорънс отново.
Джефри Понтинг се отнасяше, общо взето, приветливо с него, по своя си нервен и енергичен начин. Ако Едуард се случеше в къщата, когато той се връщаше от работа към седем часа, Понтинг обикновено отваряше шкафчето си за напитки и приготвяше за двамата джин с тоник — тоникът и джинът бяха в равни количества. Слагаше и много ледени кубчета, които за Едуард бяха новост. Сядаха в градината и говореха за политика — тоест Едуард изслушваше възгледите на бъдещия си тъст за западането на британската търговия, за споровете в профсъюзите и безумното даване на независимост на различните африкански колонии. Дори когато бе седнал, Понтинг не се отпускаше — пазеше равновесие на ръба на стола си, готов да скочи всеки момент, а докато говореше, подрусваше коляното си или мърдаше пръстите си в сандалите в унисон с ритъма на мисълта си. Бе доста по-нисък от Едуард, но с яка конструкция, с покрити с руси косми мускулести ръце, които обичаше да показва, носейки ризи с къси ръкави дори на работа. Плешивостта му също сякаш подчертаваше по-скоро силата, отколкото възрастта му — загорялата кожа бе опъната и гладка на черепа като издуто от вятъра платно. При определено осветление едрото му лице с малки месести устни, които си почиваха само когато се цупеха, с копчест нос и с раздалечени очи приличаше на гигантски зародиш.