Как можеше да не си признае вътрешно, че в бедното му откъм емоции съществуване това бяха необикновени изживявания? Успяваше все пак да не мисли много по въпроса. Не бе интроспективен тип и фактът, че обикаляше из къщата й с постоянна ерекция, или поне така му се струваше, някак притъпяваше или ограничаваше мислите му. По негласните закони на дома й му бе разрешено през деня да се изляга на леглото й, докато тя се упражнява на цигулката, при положение, че вратата на стаята й остава отворена. Предполагаше се, че чете, ала единственото, което можеше да прави, бе да я гледа и да се възхищава на голите й ръце, на кариоката през косата й, на правия й гръб, на сладкото накланяне на брадичката й, когато подлагаше инструмента под нея, на извивката на гърдите й, очертаващи се на фона на прозореца, на това как краят на памучната й пола се въртеше около потъмнелите й от слънцето прасци при тегленето на лъка, на малките мускулчета в същите тези прасци, които се вълнуваха, когато тя се движеше и поклащаше. От време на време Флорънс въздишаше, недоволна от някоя въображаема неточност на тона или фразирането, и неспирно повтаряше цели пасажи. Друг показател за настроението й бе начинът, по който обръщаше страниците на нотите — понякога преминаваше към поредното упражнение с рязко, отривисто движение на китката, а друг път вършеше това спокойно и бавно, най-сетне доволна от себе си или пък в очакване на нови удоволствия. Бе силно впечатлен от способността й да забравя за присъствието му — тя имаше дарбата да се съсредоточава напълно, докато той бе способен да прекара цял ден в някакво гранично състояние между скука и възбуда. Можеше да измине и час, преди тя да даде вид, че си е спомнила за присъствието му, и въпреки че се обръщаше и му се усмихваше, никога не отиваше при него на леглото — оставаше до статива или от жестока професионална амбиция, или по силата на някакъв друг неписан домашен закон.
Разхождаха се по Порт Медоу край Темза — нагоре по течението, до „Костура“ и „Пъстървата“, за да изпият по бира. Когато не говореха за чувствата си — Едуард започваше да се пресища от подобни разговори, — обсъждаха амбициите си. Той й разказваше истории за полузабравени фигури, прекарали известно време в обкръжението на велики личности или самите те добили кратка известност. Описваше й дивото препускане на север на сър Робърт Кейри, как пристигнал в двора на Джеймс с окървавено лице след едно падане от коня и как след всичките си усилия не спечелил нищо. След разговора си с Вайълет Едуард бе решил да прибави към поредицата един от средновековните герои на Норман Кон — самобичуващ се Месия от 1360 година, чиято поява била предречена в пророчествата на Исая, както обявявали самият той и сподвижниците му. Христос бил просто негов предшественик, докато той бил както императорът от „последните дни“, така и Бог. Неговите самобичуващи се последователи му се подчинявали робски и се молели за него. Казвал се Конрад Шмид и вероятно бил изгорен на клада от Инквизицията през 1368 година, след което многобройните му последователи просто се стопили. Едуард предвиждаше отделните истории да не надвишават двеста страници и да бъдат публикувани от „Пенгуин“, а когато цялата поредица е готова, да се продават и като комплект в специална кутия.
Естествено, Флорънс говореше за своите планове с квартета „Енисмор“. Веднъж му разказа как преди седмица ходили в стария й колеж и изсвирили целия втори „Разумовски“ на Бетовен на преподавателя й и той, разбира се, много го харесал. Веднага им казал, че имат бъдеще и че трябва на всяка цена да останат заедно и да работят сериозно. Казал им също да отделят внимание на репертоара си, да се съсредоточат върху Хайдн, Моцарт, Бетовен и Шуберт и да оставят за по-късно Шуман, Брамс и композиторите от двайсети век. Флорънс обясни на Едуард, че не иска никакъв друг живот, че не може да си представи да пропилее годините си на задна позиция в някой оркестър, ако въобще успее да получи някакво място. С квартета работата била изключително интензивна и нуждата от концентрация много голяма, тъй като всеки изпълнител бил като солист, а музиката била толкова красива и богата, че всеки път, когато изсвирвали някое произведение, откривали по нещо ново.