Споменът за тази разходка от игрището за крикет до къщата иронично споходи Едуард година по-късно, през първата му брачна нощ, докато ставаше от леглото в полумрака. Усещаше как в него се борят противоположни чувства и се нуждаеше от най-добрите, най-нежните си мисли за нея, иначе му се струваше, че ще се огъне, че просто няма да издържи. Докато прекосяваше стаята, за да вдигне нещата си от пода, краката му се движеха тежко, сякаш бяха втечнени. Обу гащетата си, взе панталоните и дълго ги държа увиснали в ръцете си, загледан през прозореца в посърналите от вятъра дървета, превърнати от тъмнината в безформена сивозелена маса. Високо в небето висеше мътен полумесец, който не пръскаше никаква светлина. Сякаш отведнъж отприщен, плисъкът на вълните, които се разбиваха в брега на равни интервали, нахлу в мислите му и го изпълни с умора — неспирните закони и процеси на физическия свят, на луната, на приливите и отливите, от които той обикновено не се вълнуваше особено, въобще не се влияеха от неговото състояние. Този свръхочевиден факт бе много жесток. Как щеше да се оправи сам и без подкрепа? Как можеше да слезе долу и да застане лице в лице срещу нея на плажа, където мислеше, че е отишла? Панталоните висяха в ръцете му, тежки и нелепи, подобни на два кюнеца от плат, съединени в единия си край, някаква измислена мода, наложена през последните векове. Когато ги обуе, ще трябва отново да стане част от обществото, да се върне към задълженията си и към истинските измерения на срама си, към необходимостта да отиде да я намери. Затова отлагаше.
Както често става с паметта, някои моменти от разходката му с Флорънс към Тървил Хийт се губеха в полусянка от забрава. Навярно при пристигането в къщата бяха заварили майка му сама — баща му и момичетата сигурно са били още в училището. Марджъри Мейхю обикновено се стряскаше от непознати лица, но Едуард нямаше никакъв спомен от запознанството им с Флорънс, нито би могъл да каже как реагира годеницата му на претрупаните и мизерни стаички, на миризмата на канал, която се носеше от кухнята и винаги бе най-непоносима през лятото. Спомняше си само откъслечни неща за следобеда — някои гледки, като от стари пощенски картички. На една от тях през зацапаните, споени с олово стъкла на прозореца на дневната се виждаше дъното на градината, където Флорънс и майка му седяха на пейката с ножици в ръце и екземпляри от списание „Лайф“ и си бъбреха, докато изрязваха страници. На връщане от училище момичетата вероятно бяха завели Флорънс да види новороденото магаренце на някой съсед, понеже на една друга картичка трите се прибираха през селската поляна, хванати за ръце. На третата Флорънс носеше поднос с чай в градината за баща му. О, да, не биваше да се съмнява — тя бе добро момиче, най-доброто, и през онова лято всички от семейство Мейхю се влюбиха в нея. Близначките дойдоха с него в Оксфорд и прекараха един ден край реката с Флорънс и сестра й. Марджъри постоянно питаше за Флорънс, въпреки че така и не успя да запомни името й, а Лайънел Мейхю с целия си житейски опит посъветва Едуард да се ожени за „това момиче“, преди да го е изпуснал.
Връщаше се към тези спомени от миналата година, към гледките от селската къща, към разходката под липите, към лятото в Оксфорд не от сантиментално желание да засили болката си или да й се отдаде, а за да я потуши и да се почувства влюбен, както и за да спре в зародиш нещо, което още не искаше да си признае — едно начално помрачаване на настроението, някакво мрачно осъзнаване, първите капки на отровата, която вече започваше да го изпълва. Гневът. Демонът, който бе потиснал по-рано, когато мислеше, че търпението му се изчерпва. Изкушаваше се да му се поддаде — сега, когато бе сам и можеше да го остави да се развихри. Дължеше го на самоуважението си след подобно унижение. С какво щеше да му навреди една обикновена мисъл? По-добре да приключи с всичко сега, докато стои тук полугол и предаден сред останките от първата си брачна нощ. На помощ му идваше яснотата, настъпваща с внезапната липса на желание. Сега, когато мислите му вече не се смекчаваха или замъгляваха от копнежа, бе способен да регистрира обидата със съдебна обективност. И то каква обида само, с какво пренебрежение се бе отнесла тя към него, когато нададе вик на отвращение и се засуети с възглавницата, каква внезапна промяна — да избяга така от стаята, без да каже дума, зарязвайки го с цялата тежест на срама и провала! Бе положила всички усилия, за да направи ситуацията още по-ужасна и непоправима. Отнасяше се към него с презрение, искаше да го накаже, да го остави сам да разсъждава над своята несполука, без никаква мисъл за собствената си вина. Та нима не се дължеше всичко на движенията на ръката й, на пръстите й? При спомена за онова докосване, за онази сладка тръпка една нова и остра възбуда започна да разсейва мислите му и да го отклонява от огрубяващите го разсъждения, изкушавайки го да започне да й прощава. Но устоя. Бе намерил за какво да се захване и не смяташе да отстъпва. Чувстваше, че му предстои нещо по-трудно и че най-после го е открил, попаднал е на него, като миньор, направил пробив към по-широк тунел — мрачен, но достатъчно просторен проход за набиращата се в него ярост.