Най-после всичко му стана ясно. Какъв глупак е бил, как е могъл да не го види по-рано. Цяла година да страда в мълчаливо терзание, да я желае до болка, да иска толкова малки неща, смешно невинни неща като истинска, пълна целувка и възможността да се опипват взаимно, а мисълта за предстоящата женитба да бъде единствената му утеха. И от какви само удоволствия ги бе лишила и двамата! Дори и да не можеха да се любят преди сватбата, кому бе нужна онази изкуственост, онова мъчително въздържание? Да търпи така безропотно като вежлив глупак! Други мъже щяха да поискат повече или да се отдръпнат. И ако след цяла година усилно въздържание се бе провалил в решителния момент, нима имаше вина? Дотук! Ще отхвърли това унижение, няма да го признае. Скандално е, че тя си позволява да се прави на разочарована, да изхвърча от стаята, когато вината е нейна. Той е трябвало да си признае, че тя не обича целувките и опипването, не й харесва близостта на телата им, не се интересува от него. Че е безчувствена, без абсолютно никакви желания. И никога не може да изпита онова, което изпитва той. Едуард премина нататък с фатална лекота — тя е знаела всичко това, и то през цялото време, как може да не го е знаела? И съзнателно го е измамила. Искала е да има мъж заради приличието или за да достави удоволствие на родителите си, или за да бъде като всички други. Или си е мислила, че това е просто игра. Не го обичаше, не можеше да обича по начина, по който мъжете и жените се обичаха, и го знаеше и го пазеше в тайна от него. Беше непочтена.
Не е лесно подобни тежки истини да се предъвкват на бос крак и по гащета. Едуард обу панталона си и пипнешком намери чорапите и обувките си, после обмисли всичко отново, изглади неточностите, грапавите преходи и свързващите пасажи, които разпръсваха собствените му съмнения. Така усъвършенства защитата си и почувства, че яростта му избликва отново. Тази ярост наближаваше върховия си момент и щеше да бъде безсмислена, ако останеше неизречена. Всичко трябваше да се изясни. Тя щеше да разбере какво мисли и чувства той — щеше да й го каже и да й го покаже. Едуард грабна сакото си от стола и бързо излезе от стаята.
Пета част
Тя го гледаше как идва по брега към нея. На фона на притъмняващите морски камъчета контурите му бяха като индигово петно — на моменти то й се струваше неподвижно, трепкащо и с размиващи се очертания, на моменти изведнъж се приближаваше, сякаш отместено като пионка за шах с няколко квадратчета напред. Последните останки от дневна светлина се оттегляха от плажната ивица. Зад гърба й, далеч на изток, се мяркаха светлинните точки на Портланд, а в ниските облаци матово се отразяваше жълтеникавият оттенък на уличните лампи, запалени някъде в далечен град. Наблюдаваше го и й се искаше да върви по-бавно, понеже се чувстваше виновна, страхуваше се от него и отчаяно се молеше за още малко лично време. Мисълта за какъвто и да е разговор я ужасяваше. Струваше й се, че няма думи, които могат да назоват случилото се, не съществува език, на който двама здравомислещи хора могат да си обяснят един на друг подобни събития. Да се спори за това бе дори още по-немислимо. Не можеше да има дискусия. Не искаше да се занимава с това и се надяваше, че и той няма да иска. Но за какво друго щяха да говорят? Защо иначе бяха и двамата тук? Проблемът стоеше помежду им, солиден като географско понятие, като планина, като межда. Неназовим и неизбежен. Флорънс се срамуваше. Последиците от собственото й поведение още я разтърсваха и дори сякаш кънтяха в ушите й. Затова именно бе тичала, докато стигна толкова надалеч по каменистия плаж със самоизуващите се обувки — за да напусне стаята и всичко, станало там, за да се спаси от себе си. Бе се държала отвратително. Отвратително. Остави тромавата светска дума да се върти в мислите й и да се повтори няколко пъти. В крайна сметка това беше снизходителен термин — тя играеше тенис отвратително, сестра й свиреше на пиано отвратително — и Флорънс знаеше, че думата по-скоро прикрива, отколкото обяснява поведението й.