Той изрече прозаично:
— Обичах те, но ти правиш всичко толкова трудно!
Запазиха мълчание, осъзнавайки смисъла на миналото време. Тогава тя най-после отвърна:
— Обичах те?
Той не се поправи. Може би и той бе нелош тактик. Просто каза:
— Можехме да сме толкова свободни един с друг, можехме да сме на седмото небе. А вместо това виж как я оплескахме!
Простата истина на тези думи, както и използването на хипотетичното минало време я обезоръжиха. Но думата „оплескахме“ й припомни грозната сцена в спалнята и блудкавата течност, която засъхваше и се напукваше по кожата й. Бе сигурна, че никога повече няма да позволи да й се случи подобно нещо.
Отвърна безчувствено:
— Да.
— Какво по-точно?
— Наистина я оплескахме.
Последва мълчание — някакъв вид пат с неопределена дължина, а през това време слушаха вълните и на пресекулки птичката, която бе отлетяла по-надалеч, но по-слабият й зов се чуваше дори още по-ясно. Накрая, както тя очакваше, той сложи ръка на рамото й. Докосването бе мило и разпръсна топлина по гръбнака й, чак до кръста. Не знаеше какво да мисли. Мразеше се за начина, по който изчисляваше момента, когато трябваше да се обърне, и се видя такава, каквато сигурно той я виждаше — чепата и нестабилна като майка си, трудна за разбиране, създаваща мъчнотии в момент, когато можеха да бъдат на седмото небе от щастие. Затова трябваше да улесни нещата. Това бе нейно задължение, задължението й на съпруга.
Обърна се и застана вън от обсега му, понеже не искаше да я целува, не веднага. Умът й трябваше да е ясен, за да му съобщи плана си. Но все още бяха достатъчно близо и тя успяваше да различи някои от чертите му на слабата светлина. Вероятно в този момент луната зад нея бе частично открита. Каза си, че той я гледа по начина, по който често я гледаше — с почуда, преди да й каже, че е красива. Тя всъщност не му вярваше истински и не обичаше да й го казва, понеже можеше да й поиска нещо, което не би му дала. Тази констатация я обърка и тя изгуби нишката на мисълта си.
После, неочаквано за самата себе си, попита:
— Това славей ли е?
— Кос.
— По вечерно време?
Тя не скри разочарованието си.
— Може мястото да е специално — каза той. — Горкият, сигурно не му е лесно.
И добави:
— Като на мен.
Тя веднага се засмя. Сякаш за миг бе забравила за него, за истинската му същност и сега пред нея отново стоеше мъжът, когото обичаше, старият й приятел, който казваше неочаквани, забавни неща. Но смехът й прозвуча изкуствено, понеже не й беше минал ядът. Никога не бе познавала истинските си чувства, настроенията си, скоковете и промените в тях. И сега се готвеше да предложи нещо, което от една страна изглеждаше напълно разумно, а от друга, най-вероятно — но не можеше да бъде сигурна — напълно възмутително. Почувства се така, сякаш се опитваше да пресътвори самото съществуване. Нямаше как да не сбърка.
Окуражен от смеха й, той отново се приближи до нея и се опита да я хване за ръката, а тя отново се отдръпна. Бе жизнено необходимо да не се отклонява от намисленото. Започна речта си, както я бе отрепетирала наум, с най-важните думи.
— Ти знаеш, че те обичам. Много, много те обичам. И аз знам, че ме обичаш. Никога не съм се съмнявала в това. Обичам да бъда с теб и искам да прекарам живота си с теб и ти казваш, че чувстваш същото. Би трябвало всичко да е много просто. Но не е. Оплескахме я, както каза ти. Въпреки цялата тази любов. Знам също, че за всичко съм виновна само аз, и двамата знаем защо. Вече сигурно много добре си разбрал, че…
Тя се запъна. Той понечи да проговори, но тя вдигна ръка.
— Че много не ме бива, че хич не ме бива в секса. Не само че не съм добра в тези неща, но и сякаш не изпитвам нужда от тях като другите, като теб. Просто те не са част от мен. Не ми харесват, не ми харесва мисълта за тях. Нямам представа защо е така, но мисля, че няма да се променя. Не веднага. Поне не мога да си представя, че ще се променя. И ако не ти го кажа сега, то постоянно ще ни тормози и ти ще се чувстваш много нещастен, както и аз.