Михаил Колцов
На път
Въшката ще победи социализма или социализмът ще победи въшката!1 Ленин, кипящ от енергия и воля, здравият Ленин, Ленин от деветнадесетата година хвърли ръкавицата от името на цялата задушаваща се от врагове и болести, от глад и студ страна… И в отговор на тези думи Седмият конгрес на Съветите изригна лавина аплодисменти…
Залата на Болшой театър се тресеше от ръкоплясканията на три хиляди премръзнали, простудени, прегракнали от кашлица болшевики с войнишки шинели, овчи кожуси, охлузени довоенни балтончета, кожени куртки. Изплашено трепереше и въшката — и тя беше масово представена на конгреса, — здраво загнездена по шевовете на засечените ризи, в сплъстените коси, в брадите, по панталоните и калпаците.
Години минаха от тия дни. Сега, далеч от оня, първия велик Октомври, най иде да възхваляш сладкодумно електрическите чудесии на Волховстрой2. Но бива ли да си мълчим и за нея, въшката, която се опитваше да срази революцията още по Лениново време и зорко дебне и до днес?
Нали и до ден-днешен всяка година въшката ни се появява в новия си ипостас! Нали, както си е сива, нищожна, всяка година струпва безбройните си пълчища и фалангите й преграждат пътя към социализма, а на някои с по-слабо зрение засланят и слънцето!
Един другар от Киргизия ми се оплакваше от чудовищната простотия на тамошното население:
„Докторът изнасяше пред школата на фрунзенската резервна милиция лекция за устройството на човешкото тяло. Като стигна до черния дроб и каза, че служел да произвежда сокове за храносмилането, слушателите решително се намесиха:
— Не е вярно! На нас ли тия? Знаем я ние за какво служи тая пущина!
Докторът се ококори. Брей, да му се не види! Повече от мене знаят!
— Я не ни баламосвай, другарю лектор, с тия твойте сокове! Така де… Никакви сокове-мокове, ами джигерят е онуй място, дето се раждат въшките.
— Въшките ли?! — съвсем се сащиса докторът.
— Въшките зер. Затуй му е даден на човек джигерят, че веднъж годишно да пуща въшки, та като изпълзят навън, да изсмучат, значи, излишната кръв. Инак всякой човек да е умрял от излишна кръв.
— От апиплекция — компетентно разясниха други. — Раждат се, значи, в джигеря и излазят през гърлото, дордето спиш.
Докторът се утрепа да им обяснява, ама не можа да разубеди слушателите. Все едно, че на стената говореше. Пък знам ли, може да е бил лош лектор.“
Не ви ли се повдигна? Но от тоя въшлив факт киргизкият другар прави един простичък извод: Наркомпросът3 да отпуснел повече средства за Киргизката автономна област.
… Да не би пък учените наистина да лъжат, а? Дали въшките наистина не се люпят, ами се спотайват живи-живенички на някое скришно място и само чакат да изпълзят? А?
Запазил съм един голям цветен плакат, на който е нарисувана тази героиня на деветнадесетата година. Кръгло коремче, дълги тънки пипалца, малки късогледи очи, месесто хоботче. Къде ли не висеше този плакат през ония войнишки времена, измествайки всички останали художествени произведения!
После тя взе да добива по-инакъв облик.
Двадесета и двадесет и първа година. Въшката се докара по модата — военизира се. Покрива с дебел струпей държавния апарат, парализираната промишленост. Пъпли в Главперушинтръст, в Централкиселецснаб, в Уралмаршмузик, в Мосдръндрънстрой. Стеле върху живота празни приказки, канцеларски боклук, лавини преки, косвени, приставни и вметнати изречения. Пътува в претъпканите с командировани и прекомандировани делегации и делегацийки вагони, които едва скърцат по ръждясалите релси. Безбройните й орди нахлуват в столиците, заемат свръхполагаема и свръх-свръхполагаема се жилищна площ, бронирайки спокойствието си с уверения, удостоверения, пълномощия, мандати.
Двадесет и втора, двадесет и трета година. Въшката излезе от нелегалност. Тя пирува. Забравила е главното си природно свойство — да се спотайва в гънките и по шевовете. Сега има къде да се развихри. Издокарала се е с райе панталон и лачени чепици. Знае що е валута. Знае що е стока. Знае що е това сделка. Що е договор. Ония, които искат да строят социализма, не знаят нито първото, нито второто, нито третото, нито четвъртото. Какво чудно, че сключената с договор сделка за стоки носи на въшката валута? Какво чудно, че захваналият се с търговия болшевик гледа като изтърван празния си склад: как стана, че от стоката не остана и помен, сякаш му изтече между пръстите?
Двадесет и четвърта, двадесет и пета година. Постни времена за въшката. Ама и тя не е вчерашна. Простила се е с райето, пременила се е като скромен труженик. И вече не се репчи. Пак е станала хрисима, пак пълзи по изпитаните пътечки, вре се, дето види цепнатинка, пролука. Не прави вече сделки. Намерила си е служба и прилежно пъпли по тялото на съветската страна. Досущ като ония, киргизките въшки, смуче излишната кръв. За да не би, не дай си боже, да ни дойде много кръвчицата и да умрем от „апиплекция“.
1
Думи на Ленин, произнесени на III Общоруски конгрес на Съветите на 5 декември 1919 г., когато определя трите главни задачи на мирното строителство борбата със студа, глада и петнистия тиф. (В. И. Ленин, Соч., 4 изд, т. 30, с. 206) — Б. пр.
2
Колцов има пред вид Волховската ВЕЦ, чието пускане в експлоатация (19 декември 1926 г.) е едно от най-големите събития за времето си — Б. пр.