Комунистът Стригунов, фелдшер в град Шенкурск, подава в уездния комитет заявление, където обосновава върлото си пиянство, в резултат на което и семейството си разтурил, и болните му се разбягали кой накъдето види.
„Постоянните неразбории в семейния ми живот, тежките условия на работа без съответната почивка, е която да разполагам в определено време, постепенно предизвикват умора и разстройство на нервната система и изискват периодично разтоварване и временно отвличане от постоянната мозъчна дейност, насочена в едно и също направление, което в условията на селото може да се постигне единствено с една почерпка в кръга на познати, след което с нови сили и най-енергично се залавяш за изпълнение на задълженията, които налагат службата, дългът и партията.“ Пиянствува, значи, за да изпълни дълга си към партията’ Ако и това не е довод — здраве му кажи! Но я попитайте другаря Стригунов дали комунистът трябва да се бръсне, да си лъска всеки ден ботушите, да си слага връзка. Той ще обърне към вас суровата маска на партийната непристъпност:
— Бръснене ли? Вратовръзки, а?! Буржоазен уклон, другари! Подхлъзваме се в блатото, другари! Бдителност, другари!
Да ходиш всеки ден след работа в кръчмата, е нещо в реда на нещата. Но ако след работа ходиш на театър или на кино — ще те погледнат накриво.
В Москва има хиляди кръчми. На най-хубавите помещения са лепнати жълто-зелени табели, в тях се носи кисела воня на туршия и бълвоч и до късна нощ бледи хора с мръсни престилки сноват с шишета между масите под грохота на триетажните псувни.
В Москва няма нито едно прилично, общодостъпно кафене, където можеш спокойно, без да чуваш наоколо си псувни, да размениш някоя дума, да прочетеш вестник, да послушаш музика.
Да оставим кафенетата! Вие ми кажете къде се дянаха старите московски чайни, дето приветливо лъщяха самоварите, дето безшумно пърхаха между масите побелели мустакати архангели, дето за осем копейки заедно с двата чая и бучка захар можеше да се обсъдят всички световни проблеми. Дето фонографът с достолепно поскърцване свиреше маршове и към свареното яйце ти даваха сол на хартийка.
Стараем се, дори се престараваме в опазването на старините и паметниците на изкуството, мъчим се да възобновим фрески of епохата на Александър Благословени, а старинната московска чайна, най-мирното, най-хубавото наследство от миналото, умира. Уютната й глъчка е заменена с лудешкия грохот на свръхмодерната пивница!
Строител и квартирант. Никак не е трудно да ги различиш, ако не от пръв поглед, поне от първия разговор.
Квартирантът навсякъде се чувствува господар на положението. Снове по учреждения и фабрики, одобрително потупва по гърбовете, поздравява с успехите, огорчено клати глава в случай на неуспех, многозначително се заканва с пръст на тъмните вражи сили.
Той се появява в началото и края на всяко начинание. Присъствува на организационните събрания, на първата копка, на откривания. И произнася дълги речи за това, че не са нужни думи, а дела, че необходимостта е отдавна назряла, че повече не може да се търпи.
На фотографиите той стои на най-видно място и засланя с туловището си истинските работници; с въздишка бърше потта от челото си след тържествените обеди и другарските вечери.
Ако работите вървят зле, той тържествено се появява като мрачен гарван. Повишава тон, напомня — винаги е предупреждавал, че нищо няма да излезе от това, че не е трябвало да се захващаме, сега да му мислим как ще се оправяме. И незабавно измъква вечния си двулик довод: работата не е в системата, а в хората. Или обратното: хората не са виновни, системата е лоша.
Строителят е друг, той и ходи, и гледа по-инак.
Той се страхува.
От какво ще се страхува? Нали строим социализма в цялата страна, нали и той строи социализма някъде в своя сектор? Би трябвало да ходи с гордо вдигната глава, с твърда стъпка, с независим вид.
Не, ние още не сме се научили истински да уважаваме и ценим истинския строител на социализма, отделния човек.
От дъжд на вятър попада той в полезрението ни. Хем как попада? Като притиснат човека, че вече няма накъде, той дотичва за помощ във вестника и защищавайки човека, вестникът е принуден да описва заслугите му.
Каквото и да изгражда човек — трудовопроизводителна кооперация, училище, совхоз, пожарна команда, клуб, — трябва да не склопва очи, денем и нощем да пази делото си, да го брани от лепкавата паяжина на бюрократичния паяк, от вездесъщата, незнаеща прегради въшка.
Човечецът няма мира нито денем, нито нощем. Той е отнесен човек. Денем тича по градските учреждения — дано му отпуснат средства, или трепери над плана — дали ще върже двата края на стопанската сметка. И плахо се озърта по минувачите — „за“ ли са или „против“? Нощем бълнува планове и цифри и жена му го напуска. Защото, ако работите му в клуба или кооперацията не вървят, трескавите му очи вече не различават кое беше клуб и кое жена му. А изгуби ли и двете, пристигат квартирантите, почват да обсъждат, да осъждат и да дрънкат за хората и за системата.