Седяхме в хола — помпозно помещение, боядисано в тъмни тонове и обзаведено с позлатени антични мебели. Масивната маса изглеждаше направена от ствола на гигантско дърво. Изисканите ястия, месинговите съдове и сребърните прибори бяха в унисон с нея, но всъщност никой не ядеше. При този въпрос престанах да барабаня нервно с пръсти по полираната повърхност и вдигнах глава.
— Какво? О, да, изстрелвай тапата. Те ще се позабавят.
Причините да бъда тук, а не в мазето, бяха две. Първо, защото не исках да оставя в празничната вечер Дениз и майка ми да бъдат заобиколени от непознати, и второ, макар че Боунс не ме помоли да напусна, знаех, че не иска да стоя долу. След като стана известно, че Анубус крие нещо, работите щяха да загрубеят.
Безпокоеше ме мисълта, че Боунс продължаваше да мисли, че ако го видя в тази светлина, ще променя чувствата си към него, но не исках да го разсейвам. Не и когато животът ни можеше да зависи от това колко бързо ще измъкне информацията от Анубус.
Дениз разсипа шампанско в чашите ни.
— Това нещо е великолепно! — възкликна тя. — Боже, тази къща винаги ли е така заредена с провизии? Видяхте ли колко бренди има? Ако останем по-дълго тук, ще имам нужда от нов черен дроб.
Веселото й настроение ме накара да се усмихна, макар и с малко тъга. Тя нямаше представа какви ужасни неща се вършеха сега в сутерена. Ако поживееш достатъчно дълго сред вампири, ще разбереш, че не всичко е само забавление и качествен алкохол — помислих си аз.
Обаче на глас казах:
— Забрави за черния си дроб. Остават два часа до полунощ, така че можем да започнем празненството. Зиро каза, че са постигнали напредък, каквото и да означава това.
Докато Боунс, Менчерес, Спейд, Влад, Родни и Иън бяха долу, нас ни охраняваха Тик Ток и Зиро. По дяволите, не можехме даже да се спънем, без някой от тях да скочи, за да ни помогне.
— Снегът вече спря — обади се майка ми. — Най-после човек може да види нещо през прозорците. Изгарям от желание да напусна това пусто място и… за ваше сведение търпението ми е на изчерпване.
О, боже, пак се започна. Някои новогодишни пожелания никога не се сбъдват.
Въздъхнах:
— Щом не ти харесва да си заобиколена от тези вампири и гули, представяш ли си колко по-зле ще се чувстваш, ако си обкръжена от вампирите и гулите на Патра?
— Не съм дете, Катрин — отвърна тя с обичайния си рязък тон. — Така че не ми говори така.
Напрежението от последните няколко дни взе връх над мен, въпреки че именно аз трябваше да мога да се контролирам най-добре.
— Не си дете ли? Това е ново за мен, имайки предвид, че се държиш като такова през целия ми живот.
Дениз зяпна от изненада от резкия ми отговор. Тя гаврътна шампанското си и се облегна назад, за да ни вижда и двете.
— Аз бях дотук — заяви вбесена майка ми. — Тръгвам си.
Защо не можех да си държа затворена проклетата уста? Последвах я примирено, когато тя се втурна към входната врата и грабна палтото си от закачалката.
— Мамо, бъди разумна. Навън е минус петнайсет градуса, ще измръзнеш до смърт. Пък и къде ще отидеш?
— До гуша ми дойде от всичко това — извика тя. — Иди там, направи това, стой неподвижно, глупаво човешко същество, детски номера. Омръзна ми да ме разкарват насам-натам, сякаш съм виновна за нещо.
Докато траеше тирадата й, тя мина край мен и излезе право на ливадата. Не я спрях, отчасти защото не исках да прилагам сила, а и защото предпочитах да обсъдим нашите разногласия на четири очи. Холът изобщо не беше място за този вид на семейни свади.
— Не си права, мамо — казах, като се опитвах да не обръщам внимание на пронизващия вятър. Не си бях направила труда да си облека палтото и студът проникваше през пуловера и панталоните ми. — Искаш да знаеш дали си ужасно досадна? Да. Дали искам да се отърва от теб? Разбира се, че не. Сега хайде да влезем вътре, тук е ужасно студено.
— Ще отида до най-близката къща, улица, град или каквото и да е друго място — отвърна тя рязко, без ни най-малко да се успокои.
Стигнахме до дърветата, снегът изглеждаше сребърен на лунната светлина. Дъхът ми излизаше на бели облачета.
— Няма нищо на трийсет километра наоколо — отбелязах спокойно. — Повярвай ми, знам го. Менчерес неслучайно избра това място. Не можеш да извървиш такова разстояние. Само след пет километра ще умреш от студ. Намираме се насред пустош, повярвай ми, наоколо няма нищо…