Внезапно млъкнах и замръзнах на място, но не от ниските температури. Сграбчих я заръката и това й попречи да направи още една крачка. Тя ядосано се обърна към мен, преди да забележи изражението на лицето ми.
— Какво има? — попита шепнешком майка ми.
— Шшшт.
Тя едва ли чуваше този звук, но за мен той бе обезпокоително силен. Не го бяхме чули, защото през последните петдесет метра спорът ни беше доста шумен. Сега тежките стъпки, идващи от далечината, звучаха ясно в нощната тишина.
Присвих очи и насочих цялата си енергия към тези шумове. Не долових нито сърдечен ритъм, нито дишане, а и не почувствах никаква приближаваща се сила. Те се движеха бавно. Бяха страшно много. Защо не усещах нищо? От всеки вампир или гул се излъчваше енергия, а сега нямаше нищо. Какви бяха тези същества, по дяволите?
Без да чакам да разбера, дръпнах майка ми и се затичахме към къщата. Зиро и Тик Ток вече бяха на вратата, разбрали по бързия ми бяг, че се задава някаква заплаха.
— Заведете всички долу — изкрещях, като бутнах майка ми към стълбите. — Нещо идва.
— Какво? — попита Дениз, надигайки се от стола си.
Ранди реагира по-бързо, изтича до нея и я накара да стане. Зиро с почтителен, но настойчив жест им показа стълбите.
— Натам, моля.
Хвърлих сърдит поглед на майка ми, която не бе помръднала от мястото си.
— Доброволно или насила, отиваш с тях.
Тя промърмори нещо, но макар и наперено, тръгна след Дениз и Ранди.
— Тик Ток — прошепнах аз, като се ослушвах напрегнато за онези шумове, — доведи Боунс и останалите.
След две минути се появи Боунс, следван от Спейд и Родни. Без да обръщам внимание на петната кръв по него, посочих прозореца.
— Чуваш ли ги? Не усещам нищо, но те са много и са се насочили насам.
Той присви очи, взирайки се в мрака с блестящите си зелени очи. След няколко секунди раздразнено изсумтя:
— Аз също не усещам нищо, Котенце, но тези същества се движат шумно като стадо слонове. Каквото и да са, не са хора. Чарлс, ти какво мислиш?
— Нямам представа, Криспин. Не ми идва нищо наум.
Родни кимна мрачно в подкрепа на Спейд.
— На мен също.
— Добре. — Боунс разкърши пръсти, очите му станаха още по-ярко зелени. — Нека се приготвим да ги посрещнем. Ще ни трябват кинжали, мечове, арбалети, пистолети… И по-бързо. По звука изглежда, че някои от тях са по-напред от групата. Скоро ще разберем с какво си имаме работа.
— Защо просто не избягаме? — попитах по пътя за оръжейната.
— Защото няма достатъчно хеликоптери, за да качим всички, а ако тръгнем с колите, може да се натъкнем на засада. Ще се отбраняваме, любима. Ще разберем срещу какво сме изправени. За всеки случай ще държим хеликоптера готов за излитане. Ако се наложи, можеш да отлетиш на някое безопасно място с майка ти, Дениз и Ранди.
— Няма да те изоставя — казах аз. — За нищо на света.
Боунс ми изшътка успокоително, макар че самият той накачи по себе си около двайсет килограма сребро.
— Виж сега, Котенце. Те са хора и по-лесно могат да бъдат убити. Докато ние ще можем да…
— Нямаш никакъв шанс да ме разубедиш — заявих аз и продължих да разсъждавам на глас. — Хуан умее да управлява хеликоптер, а аз съм по-силна от него, така че той ще е по-подходящ да го направи, ако се наложи евакуация. А ако посмееш да ме отпратиш по бързата процедура, като ми фраснеш един и ме натовариш на хеликоптера, ще се върна на работа на пълен работен ден и ще поемам мисии, от които косата ти ще стане още по-бяла, отколкото е сега.
Боунс ме целуна бързо и почти свирепо.
— Дяволска жена. И ти си се научила да четеш чужди мисли, а? Добре тогава, последвай примера ми и се преоблечи. Пуловерът ти е прекалено обемист и ще ограничава движенията ти.
Аз просто съблякох пуловера, оставайки по сутиен, анцуг и маратонки. Нямаше време да се качвам горе и да търся по-подходяща блуза. Започнах да се въоръжавам с привичната ми бързина, като затягах с колани кинжалите на кръста, на бедрата и ръцете си.
— Ще послушаш ли поне един мой съвет? — попита Боунс, като ми подаде меч. — Вземи го. Не знаем с кого ще се бием и среброто може да не помогне. Ще замръзнеш така, Котенце.
— Това не е ли най-малката ни грижа? — отвърнах със смях, който прозвуча по-скоро напрегнато, отколкото весело. — Сега поне нищо не ми пречи да се движа, а това е най-важното.