— Те са призовани да излязат от гробовете си — продължи Менчерес, като отби с невероятна бързина нападението на едно от зомбитата — и няма да се върнат в тях, докато магията не бъде развалена. Не можем да им избягаме. Където и да отидем, гробовете на стотици километри около нас ще се отворят и мъртъвците ще се втурнат след нас, убивайки всичко живо по пътя си.
Мечът му се движеше толкова бързо, че не можех да го следя с поглед. Гледах, не вярвайки на очите си, как съществата се хвърлят към него с почти същата скорост. По дяволите, какво стана с тяхното тътрене? О, мамка му!
Менчерес ги посичаше на мига. Парчета от тях хвърчаха във всички посоки, докато острието му мълниеносно описваше невероятни траектории.
— Трябва да ги задържим и да намерим предмета, който тя е използвала, за да направи това заклинание — поясни той със същия равен тон. — Трябва да е нещо нейно, донесено може би от някой от затворниците или подхвърлено от Ратлър. Ако открием този предмет и го унищожим, те ще умрат. Дотогава, без значение какво ще им причиним, те няма да се спрат.
Още докато говореше, думите му получиха отвратително потвърждение. Майко мила, дори и отсечените крайници пълзяха към нас. Едно обезглавено тяло продължи неотклонно да напредва, а отсеченият череп с демонично упорство задъвка крака на Менчерес, докато той не го изрита настрани. Това беше страшно. И все пак, когато бяха разчленени, съществата определено бяха по-малко опасни. Може би имахме някакъв шанс.
— Изпрати трима души в къщата, за да открият този предмет — извика Менчерес, като размахваше меча си наляво-надясно, за да обезвреди повече от зомбитата, които приближаваха. — Може да е нещо дребно и незабележимо. Да го унищожат с всички възможни средства.
— Тик Ток, Анет, Зиро, вървете! — нареди Боунс, като кимна към тях и измъкна собствения си меч.
Те незабавно се втурнаха в къщата, освен Анет. Тя спря на прага и изгледа продължително Боунс, преди да изчезне вътре. И аз го погледнах по същата причина: мислех, че го виждам за последен път.
— Ако имах и най-малката надежда, че ще ме послушаш, щях да изпратя теб в къщата — каза той с въздишка. — Но много добре те познавам. Обичам те, Котенце и никоя сила на тази земя или под нея не може да промени това.
Нямах време да му отговоря, пък и не беше необходимо. Всяка фибра от тялото ми крещеше моя отговор дори когато той извика на четирите дузини свои хора да извадят мечовете си.
— Патра е насъскала мъртвите срещу нас, приятели. Да й върнем жеста с лихвите.
Боунс тръгна с решителни крачки, за да посрещне новата вълна отвратителни нападатели. Четири дузини бойци срещу стотици хиляди? Знаех, че нямаме шанс да оцелеем. Знаеха го и всички останали, които го последваха, стиснали здраво дръжката на меча си, в това число и аз.
— Ние съвсем не сме безпомощни — заяви с овладян глас Боунс. Ако не го познавах добре, бих казала, че звучеше даже радостно. — Много пъти през живота си сме се чувствали безсилни, но не и тази нощ. Точно сега притежаваме силата да изберем как да умрем. Дори досега да не сте властвали над никого и нищо, днес вие сте господари на този момент. И аз лично ще дам такъв отговор на тази обида, че всеки, който не е на моя страна, скъпо ще плати за това!
Боунс приключи думите си с гръмогласен рев, който бе подхванат от всички нас, без изключение. Наближаваше полунощ, ние треперехме от жажда за отмъщение, внезапно изгубили усещането за студ, както и за страх. Бях се изправяла и преди срещу смъртта, по дяволите, даже търсех да я срещна. Сега, редом с Боунс, имах възможността да поправя всяко свое лошо решение, всяка моментна проява на малодушие, всички години на колебание. Вече нищо друго нямаше значение. В този миг се превърнах в човека, който винаги съм искала да бъда — силна, безстрашна, предана. Човек, с когото можех да се гордея.
Първото зомби се хвърли към мен и в отговор мечът ми проблесна, извъртях се и го съсякох с развети от вятъра коси. Блестящият ми зелен поглед се спря на безформеното му лице и аз се изсмях звънко, изпълнена с жестока радост.
— Видя ли го? Това е сиянието на очите ми, а сега ще ти покажа какво още умея…
Първата си смъртоносна схватка бях водила, когато бях на шестнайсет. Единственото, с което разполагах, бе сребърен кръст със заострена като кинжал дръжка и даже нямах представа дали е достатъчен, за да убия с него вампир. Той свърши работа и оттогава не спирах да убивам. След тази първа схватка бях участвала в стотици сражения, но нито едно от тях не приличаше на това.