Слава богу, че беше тъмно. Светещите зелени очи на вампирите ги отличаваха от зомбитата, които продължаваха да излизат на талази от гората. Гулите по-трудно се различаваха, но пък те бяха само десет. Просто досега не бях си давала сметка колко еднакви могат да изглеждат фигурите, когато пред погледа ти постоянно се лее кръв и хвърчат парчета гнила плът или отсечени крайници. А те бяха навсякъде: отвратителни ръце и крака, които пълзяха по земята, отсечени пръсти, които се впиваха като пиявици в тялото ти, и такива, които все още бяха свързани с телата на новите чудовища, продължаващи да прииждат от гората.
Бях обладана от безумното желание да убивам и посичах всичко, което се изпречеше пред мен. Вцепенението ме караше да забравя собствените си рани. Ръцете, раменете, краката ми — цялото ми тяло бе нахапано. Дори не бях сигурна дали са останали дрехи по мен. Всичко наоколо бе обагрено в червения цвят на кръвта и моята ярост. Ето защо смарагдово зеленото сияние на очите на моите другари бе опора за мен. Като ги виждах, поне знаех, че не съм сама. А определено се чувствах сама, заобиколена единствено от обезумели зомбита и нестихващи крясъци, и непрестанното проблясване на меча ми, разсичащ сякаш безбройните пълчища от ходещи мъртъвци.
Влад имаше известно преимущество. При достатъчно време той можеше да сграбчи някое зомби и да го подпали. Жертвите му се щураха наоколо като зловещи факли, или поне това, което оставаше от тях. Ала за да ги изпепели напълно, Влад трябваше да ги задържи в ръцете си цяла минута, което означаваше, че това не бе най-ефикасният метод за справяне с тях.
Все пак от време на време зървах с крайчеца на окото си огнени сияния, чувах неописуеми писъци и разбирах, че Влад е още жив. Нещо по-важно, периодично, извисявайки се над шума на боя, до мен достигаше глас, говорещ е английски акцент, който даваше кураж на останалите и презрително се надсмиваше над зомбитата. Боунс също беше жив. Като изключим това, нямах представа кои други бяха оцелели.
— Отстъпвайте! Отстъпвайте! — разнесе се вик.
Съществото пред мен внезапно се разцепи надве половини. Между рухващите парчета изникна почти неузнаваемото лице на Боунс и аз спрях меча си насред замаха, за да не му отсека главата.
— Ела с мен — изхриптя той и ме хвана за ръката, но веднага я пусна, като високо изруга. — По дяволите, защо не извика за помощ?
Нямах представа за какво говори, но бе невъзможно да споря, тъй като ме притисна с една ръка към гърдите си, а с другата започна да посича с умопомрачителна скорост всичко, което се окажеше в обсега му. Краката ми едва докосваха земята, тялото ми се полюшваше в такт със стремителните му крачки, докато накрая ми се зави свят. Но пелената пред очите ми се разсея, когато влязохме в къщата и се втурнахме надолу по стълбите. Вече отново виждах ясно.
Вътре всичко беше изпочупено. В първия момент се обърках, защото основната битка се водеше на поляната, но след това се сетих. Не знаейки какво представлява тайнственият предмет, Анет, Тик Ток и Зиро бяха унищожавали всичко наред. Не бе останала здрава нито една мебел и оцелелите вампири и гули газеха сред останките, докато отблъскваха противните нападатели, които продължаваха да прииждат. Къщата имаше три подземни нива и само два входа към тях.
Това бе добре за нас, но от друга страна означаваше, че нямаме никакъв друг изход.
Боунс ме тикна в ръцете на Тейт, който се появи между опръсканите с кръв фигури.
— Отнеси я на най-долното ниво — извика той и се обърна. — Аз трябва да прикривам отстъплението.
— Боунс, недей — извиках, но и двамата не ми обърнаха внимание.
Тейт се обърна и се втурна с мен надолу по стълбите. Той разблъскваше всички по пътя си, като мърмореше нещо от рода на „ръката ти, ръката ти“.
Като минахме през една врата, в нас се втренчиха няколко чифта уплашени очи. Бяха на младежите, обхванати от силен страх. Може би в рекламната брошура „Стани вампир“ не се споменаваше нищо за подобни ситуации.
— Направете място! — изкрещя им Тейт и уплашени от вида му или от тона му, те бързо се подчиниха. Младежите се сгушиха един до друг, а той ме положи на пода и измъкна един нож.
— Махни се от мен, трябва да се върна там… — запротестирах аз и внезапно млъкнах. Нищо чудно, че двамата ме бяха гледали с такова странно изражение.
— Дай ми да пия малко от кръвта ти, ако можеш да си позволиш да загубиш една част — добавих, като видях ръката си. Е, или поне каквото бе останало от нея. Винаги се случва на лявата, помислих си мрачно. Първо бе изгорена от Макс, а сега и това. Ако можеше да говори, никога нямаше да спре да се оплаква.