— Разпространиха историята за слабо земетресение и предизвиканата от него лавина, която изпразнила някои от гробовете, но таблоидите все още предъвкват подробностите. Поне районът е отдалечен, ако това се бе случило в голям град, на Дон щеше да му е трудно да открие достатъчно правдоподобно обяснение, за да прикрие този кошмар.
— Земетресение и лавина? Това ли твърди той?
Дейв сви рамене.
— Предполагам, че е най-доброто, което е могъл да измисли за толкова кратко време. То донякъде обяснява разораните гробища. Освен това заяви, че вероятно хората са взели за зомбита шокираните свидетели на събитието, обикалящи в мръсни дрехи из околността. Знаеш как е. На хората не им се иска да повярват в истинността на това, което са видели. Обикновеният човек е по-щастлив, ако смята, че не съществуват свръхестествени неща.
— Къде е Дениз?
Горкият Ранди. Ако не бях аз, той никога нямаше да се окаже забъркан в това.
— Тя спи. Спейд й даде по-малка доза от твоите успокоителни. Сега сънят е най-доброто лекарство за нея.
— Дейв… кой друг не оцеля?
Лицето му помръкна.
— Знаеш за Ранди. Зиро също загина, както и Тик Ток…
Той продължи да изрежда и всяко ново име караше сърцето ми да се свива от мъка. Някои от загиналите познавах лично, други не, но всеки от тях бе непрежалима загуба. Дейв приключи, изброявайки над осемнайсет вампири и гули — съкрушителна равносметка! Освен Ранди, бяха убити още четирима от хората. Боунс сигурно бе съсипан от скръб.
— Къде е Боунс? — попитах, като спуснах крака от леглото.
— На долния етаж. Обаче първо не е лошо да си обуеш някакви панталони.
Погледнах надолу и разбрах какво има предвид, все пак досега завивките ме покриваха.
— О, извинявай. Не бях забелязала…
Той се усмихна леко.
— Не се притеснявай, ти си ми като сестра. И в качеството си на твой приятел, ще те посъветвам да си измиеш зъбите. Дъхът ти е ужасен.
Следвайки съвета на Дейв, си измих зъбите и лицето и се облякох. Останах боса, защото не си направих труда да си потърся обувки. Дейв ме придружи до затворената врата на салона и си тръгна.
В стаята ме посрещна Боунс и аз дълго го държах в обятията си. Бе напълно безсмислено да го утешавам, затова не казах нищо.
Иън също беше там. След битката той не се беше изкъпал или преоблякъл и бе все така гол до кръста, омазан с кръв и мръсотия.
— Нямаше да е зле да бе разрешила загадката по-рано, Червенокос жътварю — заяви той с горчивина. — След като половината от нашите другари бяха погубени, ползата от блестящата ти идея не е кой знае колко голяма.
Премигнах, изненадана от неговата враждебност. Преди да успея да отговоря каквото и да било, Боунс вече го бе сграбчил за гърлото.
— Ако кажеш още една обвинителна дума срещу нея, ще изгубя и малкото търпение, което ми е останало — изръмжа той. — Ако не беше тя, сега всички щяхме да сме мъртви, или си забравил това?
Тюркоазените очи на Иън заблестяха ярко.
— Затова пък не съм забравил защо всички ние бяхме въвлечени в тази война. Именно заради нея! Нейните рани бяха лечими, Криспин, но за нашите приятели, които лежат в съседната стая, не можеш да направиш нищо, нали? Колко души още трябва да платят с живота си, за да бъде отмъстена наранената гордост на една жена?
— Боунс, недей!
Менчерес се появи неизвестно откъде в критичния момент. Последва светкавично движение, чу се силно хрущене и Боунс бе запратен настрани, но без една ръка. Писъкът ми бе заглушен от вика на Спейд, който дотича точно в този момент.
Иън се втренчи изумено в ръката, която все още стискаше гърлото му, но вече започваше да изсъхва. Изтичах до Боунс, но той ме заобиколи и се насочи към Менчерес.
— Имаше ли основателна причина да ми попречиш да отмъстя за обидата, прагосподарю?
Цялата се напрегнах. Ако Боунс и Менчерес започнеха бой, щеше да настъпи същински ад.
— Канеше се да откъснеш главата на Иън — отговори старият вампир. — След това щеше да съжаляваш по много причини. Мисля, че вече дадохме достатъчно поводи на Патра да ликува. Не е нужно да съкращаваме още редиците си.
Иън изглеждаше леко замаян от последните събития. Той тръсна глава, сякаш да проясни мислите си, после се втренчи в мен и Боунс с леко недоумение.
— Боже, Криспин, не знам какво ми стана — каза задъхано той. — Нямах основание да се нахвърлям така върху вас. Моля и двама ви да ми простите.