Моите собствени мисли не бяха толкова набожни. Какво ставаше, по дяволите?
Пред погледа ми около Менчерес заизникваха призраци. Той мърмореше нещо на непознат за мен език и мъглявите фигури взеха да нарастват. Те нарастваха, докато накрая не заприличаха на оживели човешки сенки. Аз можех да виждам през тях, но в същото време бяха триизмерни. Обемни, полупрозрачни фигури на голи мъже. Един от тях се обърна и Боунс тихо простена. Ранди — помислих си шокирано. — Това е Ранди!
От костния прах, който обвиваше Менчерес, се оформяха нови и нови фигури. Кинжалът бе все така забит в гърдите му, раната продължаваше обилно да кърви и аз се зачудих как изобщо у него бе останала някаква кръв. Но колкото повече се обезкървяваше той, толкова по-ясни изглеждаха фигурите, докато взех да различавам лицата на привиденията. Сред тях беше Тик Ток, малко по-встрани видях Зиро, после, о, боже, отново Ранди…
Едва когато около него застанаха всичките двайсет и трима души, които бяха загинали предната нощ, Менчерес измъкна кинжала и проговори:
— Това не са нашите приятели. Те не познават никого от вас и не помнят нищо за живота си. Те са проекция на безумната ярост, която се е запазила в останките на загиналите. Аз призовах тази ярост и й дадох форма. Сега те ще се устремят към тяхната убийца, водени от непреодолимото желание да й отмъстят. Единственото, което трябва да направим, след като ги освободя, е да ги последваме. Те ще ни отведат при Патра, където и да се крие тя.
Преди да успея да осмисля казаното, той произнесе някаква непозната дума и фигурите се втурнаха в нощта като изстреляни от невидими оръдия. Леле, колко бяха бързи. Как щяхме да ги следваме?
Менчерес се изправи, вдигна ръце… и аз стреснато изкрещях. Земята внезапно се оказа на шест… девет… петнайсет и повече метра под краката ни.
— Трябва да побързаме — чух го да казва, докато се оглеждах, констатирайки, че всички, които допреди малко стояха на поляната, бяха във въздуха и сега летяха шеметно в нощта, сякаш носени от мощно течение. — Те скоро ще я намерят.
Патра се бе спотаила в изоставен хотел на около сто и трийсет километра от нашата къща по права линия. Боунс ме държеше здраво в прегръдките си, но това не бе необходимо, тъй като умопомрачителната сила на Менчерес продължаваше да ни носи напред. И в най-смелите си фантазии не си бях представяла, че е възможно за вампир да направи подобно нещо, но ето ние летяхме на вълшебното енергийно килимче на Менчерес след жадните за отмъщение призраци, които той бе призовал. За значението на това щях да размишлявам по-късно. Например, докато пишех доклада си за Дон и докато си представях как се променя цвета на лицето му, четейки го.
Хотелът се намираше насред един бедняшки квартал. Съдейки по шумовете, които долавях, районът не беше много населен. В действителност най-вероятно скоро щеше да бъде разчистен за ново строителство, защото в околностите зърнах булдозери и други строителни съоръжения. Менчерес ни свали на около сто метра от хотела. Откъде бе сигурен, че Патра е в него? Защото видяхме как призраците се устремиха право към сградата, минавайки през стените, сякаш те не съществуваха. Хитър трик. Много по-добре, отколкото да се качваш по стълбите.
— Трябва да си пробиете път през стражата й — каза той дрезгаво на Боунс, като посочи хотела. — Не мога да дойда с вас. Ако бъда убит, призраците ще се разпаднат, а те са единствените, които могат да попречат на Патра да воюва с вас.
Призраците определено бяха започнали да действат. Миг след като бяха изчезнали в сградата, оттам се разнесоха изпълнени с ужас пронизителни писъци.
— А защо просто не я убиеш лично? — изтърсих аз. — Щом можеш да призовеш отмъстителни призраци и да пренесеш по въздуха две дузини хора на почти сто и трийсет километра, това би било за теб лесно като детска игра.
Менчерес се олюля, сякаш щеше да рухне на тротоара.
— Не мога — прошепна той. — Дори и сега не мога.
За момент изпитах жал към него, но бързо потиснах това чувство. Той може още да обичаше Патра, но тя не изпитваше същото към него, и всички ние щяхме да загинем, ако тази жена не бъдеше заличена от лицето на земята.
Боунс му хвърли хладен поглед.
— Аз ще спазя обещанието си. Ще те вземем оттук, когато всичко приключи. Хуан, Дейв, останете с него. Гледайте никой да не припарва наблизо.
Хуан понечи да протестира, че го оставят в тила, но един предупредителен поглед го накара да замълчи. Боунс разкърши пръсти и се обърна към хотела.