Белинда прескочи една ограда, без дори да забави крачка. Добре че не беше мастер вампир, който може да лети, иначе щях да се проваля. Прескочих оградата почти толкова бързо, колкото и тя, но дълбокото срязване в крака, което ми направи един назъбен метален ръб, не се затвори незабавно, както се случи при нея. Имаше дни, в които завиждах на неживите за способностите им да се самолекуват. Но не толкова много, че да се превърна изцяло във вампир, за да се сдобия и аз с такива.
Като я настигнах достатъчно, че да имам шанс да я улуча, хвърлих ножовете си. Бяха ми останали само два, така че трябваше да разчитам на тях. Остриетата се забиха в дясната половина на гърба й, карайки я да залитне, но тя не падна. По дяволите, пропуснах сърцето й! Моята точност, докато тичах с пълна сила по неравен терен с движеща се мишена, далеч не беше толкова прецизна, каквато щеше да бъде, ако бяхме в затворено помещение и стоях неподвижно. Тренирай уменията си по хвърляне на нож, докато преследваш някого, отбелязах си наум.
Постепенно ножовете започнаха да забавят темпото й. При цялото това бягане явно единият нож се забиваше все по-близо до сърцето й, а Белинда не можеше да спре, за да хване достатъчно здраво дръжката и да го извади. Тя се опита да извие силно ръка зад гърба си, докато тичаше с главоломна скорост, но единственото, което постихна с това ръкомахане, бе да забие ножа по-дълбоко, вместо да го извади. Белинда отново залитна, а аз се напрегнах да увелича скоростта си. Почти я настигна… давай по-бързо, Кат, не можеш да я оставиш да се измъкне!
Мобилизирах цялата си сила и скочих, успявайки да сграбча Белинда за глезените и да я поваля на земята. Тя се извъртя, като щракаше със зъби в опит да ме захапе, където успее да ме докопа. Без да й обръщам внимание, се хвърлих върху нея, като я притиснах с цялата тежест на тялото си.
Белинда веднага притихна. Широко отворените й, сини като метличина очи срещнаха моите за секунда и с вик, който почти веднага секна, затвори клепачи. Ножовете, все още забити в гърба й, бяха достигнали сърцето й.
Не исках да поемам никакъв риск. Обърнах Белинда по очи и завъртях силно и двата ножа, усещайки как тялото й се отпусна напълно под мен. Трябваше да се възползваш от десетгодишната сделка — помислих си хладно. — Вместо това стигна дотук.
Един писък ме върна към реалността. Както изглеждаше, двете с Белинда се бяхме озовали в края на нечия морава. Собственичката, възрастна дама, очевидно се бе разстроила, виждайки две жени да се бият до смърт в задния й двор.
Отпуснах се назад с въздишка.
— Хайде, обадете се на 911. Това ще ви накара да се почувствате по-добре.
Полицията никога нямаше да ме пипне. Не и с пълномощията на Дон. Освен това, Тейт и момчетата скоро щяха да бъдат тук, както и Боунс. Той нямаше нужда от предавател, за да ме открие, можеше да ме намери чрез обонянието си.
Заеквайки, жената произнесе нещо от рода на „убийца“ и влезе вътре, като затръшна вратата. След секунди се чу гласът й, докато се обаждаше в полицията.
Останах на тревата до Белинда, като кимнах учтиво на неколцината съседи, които излязоха да ме погледнат, преди да се втурнат обратно в домовете си и на свой ред да позвънят на 911. Бяха изминали по-малко от три минути, преди Боунс да се появи се шеметна скорост. Като ме видя, забави крачка и измина спокойно последните няколко метра до мястото, където седях.
— Всичко наред ли е, сладурче?
Кимнах утвърдително.
— Драскотини, натъртвания, нищо сериозно. А вампирът, когото преследваше?
Боунс коленичи до мен.
— Предполагам, в момента си разменя поздрави с Белинда в ада.
Добре. Един може и да се бе измъкнал, но трима не успяха, а най-опасният от тях започваше да се сбръчква под лъчите на късното следобедно слънце.
— А Закари?
Боунс поклати глава. Поех дълбоко въздух, искайки ми се да намушкам отново Белинда и тя някак да може да го усети.
Свистенето на гуми оповести пристигането на момчетата и след секунди Хуан и Тейт скочиха от колата, която рязко спря до нас.
Изправих се и изтупах стръкчетата трева и прахта от дрехите си.