— Мили боже! — промърмори Дон, изтръгнат рязко от унинието си.
Ревът на Тейт стана непоносимо висок. Мяташе се толкова неистово, за да се освободи от оковите си, че бе невъзможно да се проследи движението на главата му. Въпреки това видях, че устата му е отворена… и от нея стърчаха кучешките му зъби, а той продължаваше да вие като същество, излязло направо от ада.
Боунс бе казал, че новите вампири се събуждат, изгаряни от безумна жажда за кръв. Сега виждах това със собствените си очи. Тейт, изглежда, не съзнаваше къде се намира и дори кой е. В погледа, с който оглеждаше малката стая, където бе затворен, не бе останало нищо от предишната му личност.
Боунс явно не изпитваше паниката, която ме бе обзела, като видях моя приятел в това състояние. Той отиде спокойно до хладилника, извади няколко банки кръв и се върна при Тейт.
Не можах да чуя какво каза, тъй като крясъците заглушиха гласа му, но видях устните на Боунс да се движат, когато пусна една от банките право в зейналата уста на Тейт. „Виж колко е вкусна“ или „Пий до дъно“. Това ли се казваше в такива случаи? — разсъждаваше скованият ми мозък.
Всъщност нямаше никакво значение. Тейт не пи от банката, той я разкъса със зъби, така че цялото му лице се покри с кръв. С щракащите си челюсти приличаше по-скоро на голяма бяла акула, отколкото на човек. Като избегна ловко опасността да му бъдат отхапани пръстите, Боунс невъзмутимо махна останките от разкъсаната банка от лицето на Тейт, след което поднесе друга към устата му. Тя бе сполетяна от същата участ като първата — накрая отиде на боклука.
Погледнах смутено встрани. Беше глупаво от моя страна, защото знаех какво да очаквам, но едно е да чуеш нечий разказ за това, а съвсем друго — да го видиш. Вдясно от мен Хуан също бе отместил погледа си от екрана. Той потърка слепоочието си.
— Това все още е той.
Гласът на Дейв прозвуча много глухо в тишината, възцарила се след внезапно секналите крясъци на Тейт, който бе започнал да лочи кръвта. Кимна към монитора.
— Знам, че е трудно да се повярва при тази гледка, но Тейт още е там. Това е само временно. Скоро пак ще бъде себе си.
Боже, колко много се надявах да е така. Разбирах, че няма причина да е не е, но сега Тейт изглеждаше далеч по-страшен и от най-кръвожадните вампири, които бях срещала. Предполагам, че наистина не бях подготвена да видя моя приятел в такова състояние, макар да бях смятала обратното.
Нужни бяха пет банки кръв, за да угасне безумния блясък в очите на Тейт. Разбира се, по-голямата част от кръвта на първите се изля по лицето и раменете му, а не в устата му, тъй като той ги разкъсваше необуздано. Най-накрая, омазан с кръв, той погледна към Боунс и сякаш го позна.
— Боли ме — бяха първите му думи.
Очите ми се напълниха със сълзи, като чух хрипливия му глас. В това кратко изречение се долавяше толкова много отчаяние.
Боунс кимна в знак на съгласие.
— Скоро ще се почувстваш по-добре, приятел. Можеш да ми вярваш.
Тейт сведе очи към тялото си и облиза кръвта от местата, които успя да достигне. После се спря и погледна право към камерата.
— Кат?
Наведох се напред, като натиснах копчето на монитора, което осигуряваше звукова връзка със стаята.
— Тук съм, Тейт. Всички сме тук.
Той затвори очи.
— Не искам да ме виждаш такъв — промълви Тейт.
От внезапно обзелия ме срам заради първоначалната ми реакция гласът ми прозвуча дрезгаво:
— Всичко е наред, Тейт. Ти…
— Не искам да ме виждаш такъв — изръмжа той, като направи рязко движение, за да се освободи от скобите.
— Котенце. — Боунс вдигна очи към екрана. — Това го разстройва и му пречи да контролира жаждата си за кръв. По-добре изпълни молбата му.
Чувството ми за вина се засили. Съвпадение ли бе или Тейт някак бе усетил какво отвращение бе предизвикала у мен гледката отпреди малко. Ама че скапан шеф бях, да не говорим за приятел!
— Тръгвам си — казах, стараейки се гласът ми да прозвучи спокойно. — Ще… Ще се видим, когато се почувстваш по-добре.
После излязох от стаята, без да поглеждам назад, а виковете на Тейт се разнесоха отново.
Седях зад бюрото си, взирайки се в празното пространство, когато мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах дисплея, където се бе изписал номерът на майка ми, и се поколебах — не бях в настроение да говоря с нея. Но не беше обичайно тя да е будна толкова късно, затова вдигнах.