— Направо гаден.
— Да, гаден. — Карл спря и ме погледна. — Имаме доказателства, че американският лейтенант е бил убит от американски капитан.
Замълча, за да ме остави да осъзная думите му, но аз не реагирах. Вече бях чул нещо, което не исках да чувам, и сега знаех тайна. Неминуемо щяха да последват подробности.
Загледахме се в Мемориала на жените във Виетнам, в трите медицински сестри — едната се грижеше за проснатия върху чувалите с пясък ранен мъж, втората бе коленичила наблизо, третата се взираше в небето за медицинския хеликоптер. Четирите фигури бяха леко облечени и затреперих от студ само като ги гледах.
— Тези статуи би трябвало да са по-близо до Стената — казах. — Последният човек, когото повечето от ония момчета са видели, преди да умрат, е била медицинска сестра.
— Да, но такова разположение щеше да навява прекалено мрачни асоциации. Този мъж като че ли ще остане жив.
— Да… ще се спаси.
Умълчахме се, потънали в мисли. Искам да кажа, това са статуи, но връщат спомена за онова време. Карл пръв наруши тишината.
— Не знаем името на предполагаемия убиец, нито познаваме предполагаемата жертва. Знаем само, че този капитан хладнокръвно е убил лейтенанта. Нямаме труп — или по-точно, имаме много трупове, всички убити от врага, освен въпросния лейтенант. Известно ни е, че жертвата е била убита с единичен пистолетен изстрел в челото й това може да ограничи броя на имената въз основа на смъртните актове, издадени по онова време. Освен ако, разбира се, трупът изобщо не е бил открит и жертвата е била вписана като изчезнала в сражение. До тук ясно ли е?
— Да. Капитан от Сухопътните сили на Съединените щати вади пистолета си и застрелва лейтенант от Сухопътните сили на Съединените щати в челото. Предполага се, че раната е фатална. Случило се е в разгара на битка преди близо трийсет години. Но нека играя ролята на адвоката на обвиняемия — може пък да не е било убийство. Може това да е бил един от онези злощастни случаи, в които висшестоящ офицер застрелва свой подчинен за проявена страхливост пред лицето на врага. Случва се и не е непременно убийство, нито дори престъпление. Може да е било самоотбрана или злополука. Не бива да се правят прибързани заключения. — Прибавих: — Но разбира се, вие разполагате със свидетел. Така че не трябва да бързам с разсъжденията.
Обърнахме се и закрачихме обратно към Стената. Светлината отслабваше, идваха и си отиваха хора, един мъж на средна възраст постави венец до черния гранит и избърса очите си с кърпичка.
Хелман го погледа за миг, после каза:
— Да, имало е свидетел. И свидетелят е описал хладнокръвно убийство.
— Сигурен ли е свидетелят?
— Не зная.
— Кой е той и къде се намира?
— Не знаем къде е, но ни е известно името му.
— И искате да го открия.
— Точно така.
— Как научихте за него?
— Написал е писмо.
— Ясно… е, значи имате изчезнал свидетел на убийство с трийсетгодишна давност, нямате заподозрян, труп, оръжие на убийство, мотив и доказателства, и убийството е извършено в една забравена от Бога страна много далеч от тук. И искате да разкрия това убийство.
— Точно така.
— Лесна работа. Може ли да попитам защо? На кой му пука след трийсет години?
— На мен. На армията. Извършено е убийство. Убийството няма давност.
— Ясно. Нали разбираш, че близките на тоя лейтенант, дето е бил убит или изчезнал, го смятат за доблестно загинал в бой. Какво ще спечелите, като докажете, че е бил убит? Не смяташ ли, че близките му достатъчно са изстрадали? — Кимнах към мъжа пред Стената.
— Това не е аргумент — верен на устава, възрази Карл Хелман.
— За мен обаче е — осведомих го аз.
— Не че прекалено много разсъждаваш, Пол, просто не разсъждаваш за каквото трябва.
— Не е вярно. Мисля, че на тази стена е изсечено име, което е най-добре да оставим на мира.
— На свобода се разхожда убиец.
— Може би да, може би не. Предполагаемият убиец може по-късно да е загинал в сражение. Онзи период беше отвратителен и има голяма вероятност капитанът да е бил убит в битка.
— Тогава името му няма място на тази стена при хората, които са загинали доблестно.
— Знаех, че ще отговориш така.