— Знаех, че ще го разбереш.
— Струва ми се, че прекалено дълго сме работили заедно.
— Работихме добре заедно.
Това беше новост за мен. Може да имаше предвид, че заедно сме вършили работата, което си бе вярно, въпреки сериозните ни личностни различия и факта, че единият от нас педантично спазваше устава, докато другият определено не се интересуваше от такива неща.
Отдалечихме се от Мемориала на жените във Виетнам и спряхме при трите бронзови мъжки статуи: двама бели мъже и един чернокож, които трябваше да изобразяват морски пехотинец, пехотинец и моряк, но носеха маскировъчна униформа и трудно можеха да се отличат един от друг. Гледаха към Стената, сякаш се взираха в имената на убитите, но някак зловещо тримата също изглеждаха мъртви.
Карл се обърна към мемориала.
— Отначало Стената не ми харесваше. Предпочитах тези героични бронзови статуи, защото въпреки цялата си абстрактност и метафорични нюанси Стената всъщност е грамаден надгробен камък, общ гроб е имената на всички. Това ме смущаваше. После… после я приех. Ти как мислиш?
— Мисля, че трябва да я приемаме такава, каквато е. Надгробен камък.
— Някога изпитвал ли си угризения, че си останал жив?
— Може би щях да изпитвам, ако не бях ходил там. Може ли да променим темата?
— Не. Веднъж ти ми каза, че не обвиняваш хората, които не са служили. Така ли беше?
— И все още е така. Защо?
— Каза ми също, че повече мразиш онези, които са отишли във Виетнам, но не са си вършили работата — онези, които са проваляли другите, които са вършили позорни постъпки като изнасилвания и грабежи. Които безсъвестно са убивали цивилни. И това ли все още е в сила?
— Свършвай с инструктажа.
— Добре. Е, имаме този капитан, който най-вероятно е убил младши офицер. Искам да зная имената на капитана и на убития лейтенант.
Забелязах, че очевидният въпрос „защо“ — мотивът — още не е конкретно посочен. Може би, както в повечето случаи на убийство във военно време, мотивът бе незначителен, нелогичен и маловажен. Но може и да беше основната причина за изравянето на престъпление с трийсетгодишна давност. В такъв случай, щом Карл не го споменаваше, нямаше да го спомена и аз. Върнах се към наличните факти.
— Добре, ами ако този капитан, този предполагаем убиец, не е загинал в сражение, може вече да е умрял от естествена смърт. Минали са трийсет години.
— Аз съм жив. Ти си жив. Трябва да открием дали и той е жив.
— Добре. Ами свидетелят? Известно ли е дали той е жив?
— Не, не ни е известно. Но ако не е жив, трябва да го знаем.
— Кога за последен път свидетелят е проявил признаци на живот?
— На осми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма. Тази дата носи писмото.
— Зная, че военната пощенска служба е бавна, ама това бие всички рекорди.
— Всъщност свидетелят не е американец. Бил е войник в северновиетнамската армия. Казва се Трая Ван Вин. Ранили го в битката за град Куанг Три и се криел сред развалините. Видял двамата американци да се карат. Капитанът извадил пистолета си и застрелял лейтенанта. В писмото, което написал до брат си, той нарича убиеца „дай-юй“, „капитан“, а жертвата — „трун-юй“, „лейтенант“.
— По онова време край Куанг Три имаше морски пехотинци. Възможно е случаят изобщо да не е в юрисдикцията на сухопътните сили.
— В писмото си Тран Ван Вин споменава, че двамата мъже са били „ки-бин“ — „пехотинци“ — отвърна Хелман. — Явно е видял нараменните им знаци от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, които е познавал.
— В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, в която служех и аз, имаше над двайсет хиляди души — отбелязах аз.
— Точно така. Но подробностите стесняват обсега на възможностите.
За миг се замислих за всичко това, после попитах:
— Писмото при вас ли е?
— Разбира се. Тъкмо затова те търсим.
— Ясно. И е било адресирано до брата на този човек. Как се озова в ръцете ви?
— По много интересен начин. Братът също е бил северновиетнамски войник, Тран Куан Ли. В средата на май същата година американският войник Виктор Орт открил писмото в дрехите на убития Тран Куан Ли и го взел като сувенир. Пратил го в Щатите и близо трийсет години то останало в куфара му, пълен с други боклуци. Наскоро Орт го пратил във вашингтонското бюро на Американските ветерани от Виетнам. Тази организация моли членовете си да връщат пленени вражески документи и вещи и да дават информация относно убити виетнамци. Сведенията се предоставят на виетнамските власти в Ханой, за да могат виетнамците да научат съдбата на своите изчезнали войници.